Той говореше съвършено сериозно, но тихият глас и старото мъдро лице придаваха на неговите свръхвежливи думи една чудна, преливаща в различни оттенъци многозначност между строгост и ирония, угодничество и тих присмех, патос и шега, както може да се долови в играта на любезност и търпение от безкрайните поклони при поздрав между двама светци или църковни князе. Тази толкова добре позната на Кнехт от китайците смесица от надменност и присмех, мъдрост и своеобразен церемониал, бе за него удоволствие; и той съзна, че от много дълго време не беше долавял този тон, който и майсторът на играта на стъклени перли Томас владееше чудесно; зарадван и благодарен, прие поканата на стария. Когато вечерта потърси отдалеченото жилище на отеца в края на тихо странично крило на сградата и докато се сети на коя врата да почука, за своя изненада чу да се свири на пиано. Вслуша се, това беше соната на Пърсел, изпълнявана непретенциозно, без виртуозност, но чисто и с прецизност по отношение на такта; задушевно и ведро звучеше тази идилична, искрено бодра музика с нейните сладки тризвучия и му напомняше за времето във Валдцел, когато той свиреше подобни произведения на различни инструменти с приятеля си Феромонте. Вслушвайки се, Кнехт, изпълнен от доволство, изчака края на сонатата, който прозвуча в тихия здрачен коридор тъй самотен и далеч от света и толкова смел и невинен, тъй детски и самоуверен едновременно, както всяка хубава музика сред неспасяемата тъпота на света. Той почука на вратата. Отец Якобус извика: „Влез“ и го прие със своето скромно достойнство, на малкото пиано още горяха две свещи.
Да, каза отец Якобус на въпроса на Кнехт, свирел всяка вечер половин или цял час, завършвал своя трудов ден с настъпването на мрака и се отказал в часовете преди съня да чете и пише. Двамата говориха за музиката, за Пърсел, за Хендел, за прастарата традиция на бенедиктинците да насърчават музиката, този наистина поддържащ естетическото начало орден, и Кнехт изяви горещото си желание да изучи неговата история. Разговорът се оживи, докосна стотици въпроси, историческите познания на стария изглеждаха наистина чудни, но той не отрече, че историята на Касталия, касталийското мислене и тамошният орден малко го занимавали и интересували, не скри и своята критична позиция към тази Касталия, чийто „орден“ той разглеждаше като подражание на християнските конгрегации и всъщност дори като богохулствено подражание, защото касталийският орден нямаше в основата си никаква религия, никакъв бог и никаква църква. При тази критика Кнехт се държа като уважаващ слушател, въпреки всичко даде да се разбере, че извън религията, бог и църквата, извън бенедиктинските и римокатолическите схващания са възможни и са съществували и други, на които не може да се отрече нито чистотата на въжделенията и стремежите, нито дълбокото влияние върху духовния живот.
— Правилно — каза Якобус, — при това вие между другото мислите и за протестантите. Те не съумяха да запазят религията и църквата, но на времето са проявявали голяма смелост и сред тях са били много образцови мъже. Имаше няколко години в моя живот, когато предпочитаният обект на изследванията ми бяха различните опити за помирение между враждуващите християнски вероизповедания и църкви, преди всичко епохата около хиляда и седемстотната година, тогава намираме хора като философа и математика Лайбниц и после чудния граф Цинцендорф, които се стараят за ново обединяване на смразилите се братя. Изобщо осемнадесетото столетие, колкото и повърхностен и дилетантски да изглежда често неговият дух, по отношение на културната история е изключително интересно и двусмислено и тъкмо протестантите от онова време са ме занимавали най-вече. Там аз открих един филолог, учител и възпитател от голяма величина, впрочем швабски пиетист, човек, чието морално въздействие може ясно да се проследи в цели две столетия по-късно, но с това навлизаме в друга област, по-добре да се върнем към въпроса за законността и историческото призвание на същинския орден.
— Ах, не — извика Кнехт, — моля, продължете за този учител, за когото току-що заговорихте, струва ми се, че почти бих отгатнал кой е.
— Добре, отгатнете.
— Първо помислих за Францке от Хале, но тъй като става дума за шваб, не мога да мисля за друг освен за Йохан Албрехт Бенгел.
Прозвуча смях и радостен блясък озари лицето на учения.
— Вие ме изненадахте, драги — извика той буйно. — Наистина е Бенгел, него имах предвид. Откъде знаете за него? Или във вашата удивителна провинция е нещо естествено да се знаят имената на толкова далечни и забравени неща и люде? Бъдете сигурен, ако разпитате тука всички отци, наставници и послушници от нашия манастир, а и тези от последните няколко поколения, нито един няма да знае това име.
