Изгубеният полностью

Ло обмисли думите му. Най-накрая се наведе над него. Нейтън усети дъха ѝ върху лицето си и видя петънцата от боичките по кожата ѝ.

— Не бях изплашена от работника — прошепна детето. — Бях изплашена от татко.

— О! — Чичо ѝ я хвана за ръката.

— Той вече няма да се върне, нали?

— Не, няма, Ло. — Нейтън протегна ръце и детето го прегърна. Телцето му беше малко и топло. — Всичко ще е наред. Тук си в безопасност и всички те обичаме. — Той посочи рисунката ѝ. — Знаеш ли какво? Мисля, че си по-добра художничка от баща си.

Това му спечели малка усмивка.

— Не — отвърна детето с нещо, което подозрително много приличаше на фалшива скромност. — Картината на татко спечели награда.

— Това нищо не означава. Твоите са също толкова добри.

— Не, не са. Не бъди глупав.

— Истина е. — Нейтън стана. — Почакай малко.

Той влезе вътре и зрението му се размаза, докато очите му се настроят към светлината. От кухнята се носеше божествен аромат. През прозореца в коридора видя Бъб и Хари навън на тревата. Сега брат му хвърляше топката, а възрастният мъж замахваше с бухалката му. Вратата на кабинета на Илзе беше открехната и Нейтън се замисли дали да не влезе да я види. Да я поздрави. Да ѝ каже, че му е липсвала. Поколеба се, но продължи напред. Момичетата го чакаха.

Влезе в дневната и застана пред картината на Камерън. Протегна ръце и се почувства като престъпник, когато откачи рамката ѝ от стената. Беше изненадващо лека за нещо, което заемаше толкова много пространство в къщата. Изчака малко, но нищо не се случи. Призракът на Камерън не се появи от подземния свят, за да го предупреди какво го очаква, задето пипа творбата му.

Нейтън се ухили на себе си, докато носеше картината по коридора и гледаше цветовете на земята, небето и гроба. Осъзна, че похвалата му към Ло беше напълно заслужена. Нямаше нищо специално в тази картина. Нямаше живец в нея. Тя представляваше плоска и лишена от вдъхновение творба на мъж, който беше прекалено сляп, за да види всичките хубави неща в живота си.

Нейтън излезе на верандата, като затръшна комарника след себе си, и беше посрещнат от мълчаливо изумление. Ло буквално зяпна. Никой не каза нищо доста дълго време. Той осъзна, че дори ударите с бухалката за крикет вече не се чуваха.

— О, господи! — ахна Софи. — Какво си направил? — Въпреки ужаса очите ѝ проблеснаха от удоволствие от подобно зрелищно потъпкване на забраната.

— Да. — Нейтън кимна. — Докоснах картината.

— Много ще загазиш — прошепна едва чуто голямата му племенница.

Ло се беше разкикотила и бе покрила уста с ръка.

— Няма. Защото това е просто картина, Соф. Нищо повече. И да, вероятно е много хубава. Но въпросът ми е по-добра ли е от тази на Ло?

Момиченцето подскачаше от крак на крак едновременно развълнувано и изплашено.

— Добре — каза Нейтън. — Ло, вдигни най-добрата си рисунка. Нека ги сравним.

Детето се ухили и избра една.

— Софи, ти ще си съдията. Коя е по-добра?

Нейтън завъртя картината на Камерън в ръцете си. Вдигна я на височината на лицето си. В този миг целият му свят се завъртя. Смехът на Софи беше приглушен от туптенето в ушите му.

— Отсъждам, че тази на Ло е по-добра — каза момичето. — Десет от десет точки.

Гласът ѝ беше много далечен и когато Ло се зарадва, Нейтън имаше чувството, че е под вода. Опита се да кимне, но чувстваше главата си тежка и безформена. Осъзна, че момичетата го гледат.

— Съгласен съм — отвърна той с надебелял в устата си език.

Видя Ло да се усмихва, но само с периферното си зрение. Погледът му беше насочен в задната част на картината. Най-вече в залепеното там. То беше намачкано и потъмняло от финия червен прах, който се беше събрал в найлоновите му гънки. Усети как земята се разлюлява под краката му.

— Тук е много горещо, момичета — съумя да каже най-накрая. — Влезте вътре и пийнете малко вода.

— Добре. — Чу стъпките им и вратата да се затваря след тях.

Ръцете му трепереха, докато оставяше картината обърната на верандата. Найлоновият плик беше внимателно залепен в средата на рамката. Нейтън се зае да го отлепи, без да му пука дали ще повреди картината. Успя.

Под праха успя да види оцветените краища на банкнотите, надписа върху паспорт и няколко сгънати сертификата. Сърцето му като че ли прескочи и изведнъж в гърдите му се отвори празнина. Едва в този момент осъзна, че не беше очаквал да намери плика. Не и в действителност.

Не пипай картината.

Нейтън огледа пустия двор. От другата страна на къщата вече не се чуваха удари с бухалката за крикет. Не чуваше и радостните викове на Бъб.

Мамка му, не. Никой не трябва да пипа шедьовъра на Кам.

Бунгалото на Хари се извисяваше мрачно и самотно в далечината. Вратата му беше здраво затворена.

Не пипай картината. Нанесе достатъчно щети.

Стори му се, че къщата стърчи над него, затаила дъх. Не чуваше нито Лиз, нито Илзе. Прозорците на кухнята и кабинета бяха празни.

Мястото ѝ е на стената.