Нейтън се огледа и отпи от бирата. Трябваше да провери отново собствените си запаси заради опасенията на Хари от наводнение. Въпреки това смяташе, че е добре зареден. И той като всяко друго домакинство в региона изпращаше редовните си поръчки до супермаркета в най-близкия град и на всеки шест седмици един огромен хладилен камион изминаваше хилядата километра на север от Аделаида с всички поръчани стоки. Човек трябваше да планира напред, иначе щеше да загази. Нейтън знаеше какво ще яде всеки един ден през следващите шест месеца. Винаги разполагаше с достатъчно храна — ако попаднеше в капан, искаше да е подготвен — за да може да преживее наводненията, особено след като живееше сам.
Затвори вратата на склада след себе си, отиде до телефона в коридора и се обади на хладилния техник. Портфейлът на Камерън наистина беше на малката масичка до апарата, както беше предположил. Взе го, когато обаждането му беше прехвърлено на гласова поща, и го претърси, докато оставяше съобщение. Няколко кредитни карти, малко пари в брой. Една-две избледнели касови бележки от бензиностанцията в града. Извади шофьорската книжка и се загледа в снимката на брат си. Камерън не се усмихваше на нея, което беше необичайно, а вместо това бе лепнал покорно и неутрално изражение на лицето си. Въпреки това очите му продължаваха да проблясват шеговито и Нейтън си помисли, че вероятно беше разказал някой виц на фотографа, преди да го снимат. Затвори портфейла.
Взе си бирата и отиде в дневната. Къщата почти не се беше променила през изминалите десетилетия. Диванът беше същият от детството му и Нейтън бе спал много пъти на него. Не беше неудобен. Видя, че Лиз му е оставила чисти дрехи, сгънати грижливо, и ги взе. Вероятно бяха на Камерън. Практичността винаги побеждаваше сантименталността, но въпреки това му беше странно да държи ризата и дънките на мъртвия си брат.
В ъгъла на дневната беше сложена пластмасова елха със запалени лампички. Под нея вече имаше няколко подаръка. Близо до нея, в средата на стената и изложена в тежка рамка, която Нейтън знаеше, че е много скъпа, висеше спечелилата награда картина на Камерън на гроба на работника.
Отдавна не я беше виждал и сега се наведе над нея, за да я разгледа. Гробът беше изобразен при изгрев-слънце — понякога хората се бъркаха, че е при залез, но Нейт не можеше да бъде заблуден; от разположението на слънцето разбираше, че е сутрин — и лъчите светлина се пречупваха на хоризонта. Кам беше обърнал голямо внимание на начина, по който светлината се разпръскваше по небето — беше постигнал този ефект с леки нанасяния на четката и богата палитра от цветове, която улавяше детайлите.
Самият гроб беше като някакво допълнение в сравнение с тази красота. Мрачните му тонове се мержелееха в долната половина на картината, а формата му беше по-скоро загатната, отколкото ясно изобразена. Дори Нейтън, който си нямаше никаква представа от изкуство, можеше да разбере защо картината беше станала толкова известна. След като брат му спечели онази награда, Нейт реши да прочете няколко дискусии и критики в интернет, където хората бяха разтълкували по различни начини посланието ѝ. Според някои светлината побеждаваше мрака, а според други беше обратното. Трети намираха самота, тъга, прераждане. Един човек дори беше написал, че вижда силуета на работника в мътните сиви тонове, където се срещаха светлината и мракът.
Самият Нейтън никога не беше харесвал картината чак толкова много. Не беше лоша, не го отричаше, но въобще не улавяше добре пейзажа. Контрастът между мрака и светлината му се струваше малко несръчен. Винаги когато отидеше на онова място — особено сам — го посрещаше една по-наситена гледка.
Той се пльосна на дивана и отново погледна сгънатите дрехи на брат си. Бяха почти същите като неговите — което не беше никак странно, тъй като всичките му познати пазаруваха от едно и също място — но с един-два размера по-малки. Двамата с Камерън достигнаха една и съща височина още на седемнайсет години, но брат му беше слаб и атлетичен, а той по-едър и мускулест.
След като Нейтън остана сам — не първия път, когато Джаки го напусна, а втория и последен път — започна да прекарва дълги часове в трескави тренировки със старите тежести в един от навесите. Не след дълго му просветна, че никой не виждаше как изглежда, нито пък на някого му пукаше. Спря да прекарва нощите си във вдигане на тежести и започна да лежи на дивана и да пие бира. Принципно беше достатъчно трудно да ставаш всяка сутрин по тъмно дори без махмурлук, а и физическата работа във фермата изискваше определено състояние на тялото и сила, така че му се наложи да се откаже и от това. Заряза бирата и от време на време започна пак да вдига тежести, като по този начин намери златната среда. Но така и не си възвърна някогашната фигура.
