Ло, спряла на половин крачка зад нея, мълчеше. Нейтън си каза, че двете много приличат на Кам, особено в очите. Еднаквите им тъмноруси коси вероятно щяха да потъмнеят с времето. Така поне се случи със Зандър.
Нейтън погледна превръзката на Софи — беше шарена, с изрисувани понита.
— Какво се е случило?
— Паднах.
— Господи, добре ли си?
— Само леко счупване.
— Това не е добре.
— Не е.
Намек за сарказъм ли усети? Не беше сигурен. Изглеждаше му малка за такива неща.
— Е, внимавайте — добави той. — Предполагам, че ще се видим по-късно.
Момичетата кимнаха, погледнаха Хари и се върнаха на бегом към заниманията си.
— Струват ми се шокирани от случилото се — каза Нейтън, когато Софи хвана поводите на коня със здравата си ръка. — Очевидно няма проблеми със счупената ръка.
— Не. — Хари се беше загледал в алеята. — Е, познаваш Софи.
„Всъщност не я познавам“, помисли си Нейтън, когато потеглиха. Минаха покрай Илзе и тя им помаха.
Пътуваха, потънали в мълчание, докато къщата не остана далеч зад тях. Хари предпочете да тръгнат по пътя, вместо да мине напряко през падока. Нейтън чуваше как камъчетата удрят много по-силно и по-често джипа отдолу в сравнение с вчера. Хари караше по-бързо от него, но всъщност това важеше за повечето хора от околността.
Нейт беше на двайсет и една, когато баща му катастрофира. На практика тогава вече живееше с Джаки, както бе пожелала тя, в къщата, която сега наричаше свой дом. Онзи живот му се струваше много различен и тази промяна го бе запленила съвсем, а сексът беше нещо, до което имаше постоянен достъп. Джаки беше голяма красавица и много добра в леглото. Дълго време я обичаше именно заради тези неща. Камерън го нямаше — по онова време учеше агробизнес — а Бъб беше още дете.
Нямаше нищо съмнително около злополуката и това бе потресло Нейтън. Карл и Лиз Брайт се връщали от града, както стотици пъти преди това. Една крава излязла на пътя им и баща му се опитал да я заобиколи, както бе правил стотици пъти преди това.
Този път обаче бил прекалено бавен или джипът се движел прекалено бързо, Карл навил много рязко волана — или пък много бавно — и сгрешил. Автомобилът се преобърнал по таван. Карл бил притиснат между волана и покрива. Лиз изпаднала в безсъзнание. Свестила се чак по тъмно и видяла, че главата ѝ е ранена, а съпругът ѝ кърви обилно. Повикала помощ по радиото. Изминали четиридесет минути, преди някой да се отзове на местопроизшествието, и още трийсет, докато пристигне линейката — чак четири часа след катастрофата ранените получили първа помощ. През цялото това време не минала друга кола.
Нейтън спеше до Джаки, когато му се обадиха по телефона. Докато той си обличаше ризата и си обуваше обувките, тя издаде всички подобаващи съчувствени звуци, но същевременно успя да му покаже, че е малко раздразнена, задето я напуска посред нощ заради някаква семейна драма. Нейтън често си мислеше колко сляп е бил за всички тези издайнически знаци в поведението на бившата си съпруга.
Когато най-накрая пристигна на местопроизшествието, вече бяха качили Лиз в линейката. Дежурен беше един парамедик, младият Стив Фицджералд. Той дръпна Нейтън настрана, за да му обясни ситуацията. Карл все още бил заклещен в автомобила, но нямало нужда да бързат. Вече бил мъртъв. По-късно Нейтън чу парамедика да шепти по радиото на диспечера, че смъртта на баща му най-вероятно не е била бърза и безболезнена. Карл е щял да има шанс да оцелее, ако някой е бил минал оттук по-рано и е вдигнал тревога.
Нейт едва бе познал собствената си майка под засъхналата черна кръв. Въпреки жегата тя беше завита с одеяло в линейката.
— Извадила е късмет — каза му Стив. — Ще се оправи.
Нейтън погледна Лиз — така замаяна и цялата натъртена, тя съвсем не му се стори късметлийка. После надникна в премазания джип и от този ден насетне започна да шофира малко по-бавно от необходимото.
Хари изсумтя и Нейт вдигна поглед към него. Изражението на възрастния мъж не се беше променило.
— Добре ли си?
— Да — отвърна Хари. — Сетих се за онзи път, когато двамата с Кам избягахте до гроба на работника. Бяхте още деца. Спомняш ли си?
— Да, естествено.
Зандър се наведе напред.
— Какво е станало?
Хари го погледна в огледалото за обратно виждане.
— Не си ли чувал тази история?
Младежът поклати глава. Възрастният мъж хвърли поглед на Нейтън, който сви рамене.
— Нямах намерение да му я разказвам. Постъпихме много глупаво тогава.
— Да, така беше — съгласи се Хари. — Но бяхте просто деца. На колко беше, на дванайсет ли?
— На единайсет. Кам беше на девет. — Стомахът му се сви, когато си спомни как изглеждаше брат му тогава, с прашни крака, които стърчаха изпод натъпканата раница на гърба му.
— Защо сте избягали? — попита Зандър.
— Не знам. Забравил съм — излъга Нейтън. Усети погледите на Зандър и Бъб върху себе си. — Също така искам да отбележа, че целта ни не бе да избягаме до гроба на работника. Той беше просто спирка на път за града.
