Тя млъкна, защото чуха раздвижване на двора и се обърнаха по посока на шума. Беше започнало да се стъмва. Видяха, че Бъб върви към най-далечния край на оградата, където земята леко ставаше малко по-висока. Той спря и погледна надолу. Дори от разстояние, Нейтън знаеше къде е застанал брат му. Бъб не беше погледнал към простора и не беше ясно дали ги е видял между чаршафите.
— Какво прави там? — попита Илзе и се намръщи.
— Един бог знае.
Бъб стоеше до гроба на баща им, а над него се издигаше евкалиптът, който братята бяха засадили след погребението преди двайсет години. Онзи ден беше много горещ, а работата тежка, но идеята беше на Лиз и те изкопаха дупка в горната част на гроба. Дървото беше пораснало много оттогава и сега клоните му се поклащаха като черни пипала на фона на небето.
Земята вляво от гроба на Карл Брайт беше отредена за останалите членове на семейството, когато настъпеше и тяхното време. Нейтън си помисли с тъга, че при нормални обстоятелства мястото точно до това на баща му щеше да е за Лиз, но сега трябваше да го заеме Камерън.
— Трябва да се връщам вътре. — Илзе се изправи рязко. От изражението ѝ личеше, че си мисли същото. — Искам да видя как са момичетата, преди да изключим генератора.
Всяка вечер изключваха генератора, за да пестят гориво и пари; така електричеството спираше и имотът потъваше в пълен мрак през нощта. Нейтън беше свикнал с това. Самият той бе започнал да спира своя за все по-дълги периоди и лежеше самотен в непрогледния мрак от здрач до зори.
— Върви. — Нейтън кимна към простора. — Аз ще ги донеса.
— Благодаря. — Илзе сякаш искаше да добави още нещо, но се отказа.
Вятърът издуха един чаршаф пред Нейтън и я скри от погледа му за малко, но той го дръпна навреме, за да я види как влиза вътре. Отново се обърна към простора. Белите чаршафи бяха станали червено-сиви на сгъстяващия се мрак.
Бъб продължаваше да стои до отредените за гробове места в другия край на двора, обърнат с гръб към него. Нейтън се протегна за следващия чаршаф, но се спря, когато брат му отпи за последно от кенчето бира в ръката си, остави го на земята и си откопча ципа. След секунда се разнесе непогрешимият звук от уриниране. Нейт застина. След малко звукът намаля и после съвсем утихна. Бъб очевидно се беше облекчил. Вдигна си ципа и се затътри към къщата, без да погледне към Нейтън. Подсвиркваше си.
Нейтън не помръдна, докато брат му не се прибра. Местата за семейни гробове бяха потънали в мрак, когато отиде до тях, като внимаваше къде стъпва. Погледна земята, където беше заровен баща му и където скоро щяха да положат и тялото на Камерън. Клекна и докосна пръстта. Вече беше изсъхнала. Жадната земя беше изпила влагата. Нямаше как да разбере кое място беше препикал Бъб.
Все още беше рано, но Нейтън видя двете момичета на двора, където се упражняваха в езда. Дъщерите на Камерън. Не откъсна поглед от тях цяла минута, преди да се качи на предната седалка в джипа на Хари.
Лиз беше изгубила желание и енергия да спори, затова не възрази, когато Бъб и Зандър настояха също да се срещнат с градския сержант до джипа на Камерън. Никой не го каза на глас, но Нейтън подозираше, че всички тайно се надяваха огледът на Глен Маккена да им даде търсените отговори.
Бъб не продума нищо на никого, докато се качваше на задната седалка до Зандър. Предишната вечер Нейтън все още усещаше слабата миризма на урина, когато се прибра в къщата, където брат му вече се беше затворил в стаята си. Нейтън се подвоуми дали да не почука на вратата му, но точно тогава чу предупредителния вик на Хари. Щеше да изключва генератора. И се отказа. Този разговор не трябваше да се води в пълен мрак. Вместо това, когато къщата се потопи в тъмнина, Нейтън си легна на дивана и започна да обмисля как да подхване въпроса. Когато се събуди на сутринта обаче, всичките му идеи се бяха изпарили и онова, което смяташе, че е видял, изведнъж вече не му се струваше толкова ясно.
Хари запали двигателя и потегли по алеята. Минаха покрай падока и Нейтън му направи знак да спре.
— Отбий за минутка, Хари.
Осемгодишната Софи беше застанала в средата на двора и водеше в кръг един кон на дълго въже. Другата ѝ ръка беше превързана. Ло, вече на пет години, рисуваше до оградата с наведена глава. Момичетата бяха пораснали много от последния път, когато ги беше видял Нейтън — все пак бе минала цяла година. Забеляза, че Илзе наблюдава дъщерите си от верандата. Кучето на Камерън, Дъфи, се излежаваше апатично в краката ѝ.
— Здравейте, момичета. — Нейтън подаде глава през прозореца и помаха на племенниците си, когато Хари спря. — Не успях да ви видя снощи. Как сте? Помните Зандър, нали?
Софи завърза коня си и двете със сестра ѝ тръгнаха съвсем бавно към него. Ло го гледаше така, сякаш беше непознат.
— Хайде, поздравете чичо си — прикани ги Хари, когато видя сериозните им изражения.
— Здравей, чичо Нейтън — изрецитира Софи.
