Нейтън и Камерън си бяха стегнали раниците и бяха тръгнали с конете си, преди да се съмне. Нейт не знаеше какво ги очаква в града. Може би нещо по-добро. Но имаха план. Бяха го обсъждали надълго и нашироко и до ден-днешен помнеше някои подробности. Просто не искаше да говори за това.
— Какво се случи? — попита Зандър.
— Като за начало, не стигнаха много далеч — отвърна Хари. — Баща им се сети какво са намислили пет минути след като разбра, че ги няма. Качихме се в джипа, отидохме до гроба и ги изчакахме да слязат от далечното било. — Погледна Нейтън. — Помниш ли?
— Да. — Помнеше и какво изпита, когато видя двамата мъже там.
— Какво стана, когато ги намерихте? — продължи да любопитства Зандър.
— Качихме ги в джипа и ги откарахме у дома — отвърна Хари. — Държахме юздите на конете през прозореца, а те бягаха в галоп след нас.
— Татко ядоса ли се? — разнесе се гласът на Бъб от задната седалка. Проговаряше за първи път, откакто тръгнаха.
— Да. — Нейт не се обърна към него. — Ядоса се.
— Да, сигурен съм. — Атмосферата в купето натежа и всички млъкнаха. Нейтън се загледа в скалата, която се издигаше пред тях. Не беше далеч.
Но тогава им се струваше много далеч. За щастие обаче, ги бяха намерили. В противен случай, дори и подсигурени с провизии, щеше да е цяло чудо, ако оцелееха до сутринта. Сезонът беше много опасен. Сега Нейтън разбираше колко глупаво бяха постъпили. Правилата на пустошта може и да изглеждаха жестоки, но бяха написани с кръв. Ако някой не вярваше, можеше да попита Камерън. При тази мисъл Нейтън го побиха тръпки и той поклати глава. Хари натисна спирачките, а Бъб извика от задната седалка:
— Завий тук.
Нейтън погледна към скалите и към почти невидимия проход между тях. Почти бяха стигнали. Чу Зандър да се намества на седалката и го видя в страничното огледало. Синът му гледаше Хари със странно изражение на лицето.
Първо видяха полицейския автомобил, спрян в подножието на склона. Джипът на Камерън все още беше на билото — точно където го бяха оставили. Сержант Глен Маккена стоеше до него и вдигна ръка за поздрав, когато ги видя да се изкачват.
— Виждам, че си го намерил. — Нейтън посочи ланд крузъра.
Маккена кимна.
— На идване откъм града се забелязва за кратко — може би за няколко секунди, когато стигнеш до имота ти, където пътят тръгва нагоре, Нейтън.
— Така ли?
— Ти не го ли видя?
— Не минавам по този път. — Той погледна сержанта в очите. — Единственото място, до което води, е градът.
Маккена задържа погледа му.
— Имаш право. Виж, съжалявам, че не успях да дойда вчера. Какво мислиш за колегата?
Нейтън и Бъб се спогледаха.
— Става — отвърна по-големият брат.
— Чух хубави неща за него. — Маккена кимна към вратата на джипа и се намръщи. — Каза, че е бил отключен.
— Наистина беше, когато го открихме. — Нейтън му подаде ключовете. — Лъдлоу го заключи.
— Защо?
— В случай че някой дойде.
Маккена като че ли се развесели, но не каза нищо, когато отвори вратата, за да надникне вътре. Претърси щателно автомобила — провери същите места като Лъдлоу, но и още няколко, за които колегата му не се беше сетил. Също като Лъдлоу, и Маккена се сепна, щом видя храната и водата в багажника. От миризмата, която ги лъхна, Нейтън се сети, че сандвичите и плодовете са започнали да се развалят. Сержантът затвори багажника.
— Не мисля, че можем да разберем нещо повече от огледа на джипа, така че може да го откарате с вас.
На лицето на Зандър се изписа чист ужас.
— Няма ли да го задържите за… Не знам… Допълнително разследване или нещо подобно?
— Не, приятелю. Съжалявам. — Маккена поклати глава. — Виж, честно казано, бих го направил, ако смятах, че ще помогне с нещо. Бих повикал и Бюрото за криминални разследвания от града, за да огледат и те, но трябва да им предоставим убедителни причини, иначе няма да припарят насам. Няма следи от борба. Нищо не е счупено, нито пък е открадната скъпа екипировка. Не знам какво се е случвало в главата на Камерън, но чичо ти не е умрял в този джип.
Никой не пророни дума цяла минута. Жълтата лента, завързана за дръжките на вратите, шумолеше на вятъра.
— Какво знаем досега? — попита Маккена и погледна четиримата. — Камерън е казал, че тръгва за Леманс Хил, но поради някаква причина е променил решението си. Освен това оттук до мястото, на което е умрял, има дълъг път. Със сигурност е знаел с какво се захваща, и то по това време на годината — да тръгне така пеша, без вода. В колко часа излезе от къщи в сряда?
— Около осем — отговори Хари. — Илзе и една от работничките са го видели.
— Говорих със Стив в клиниката — рече Маккена. — Насрочена е аутопсия, но според него, като се има предвид температурата, Камерън е бил мъртъв още преди обед в четвъртък. — Той погледна Бъб и му заговори тихо: — Казал си на сержант Лъдлоу, че според теб Кам е преживявал тежък период напоследък, приятелю. Знаеш ли какво го е тревожело?
— Не.
Маккена зачака още подробности, но Бъб мълчеше.
