Тя му разказа, че родителите ѝ са разведени, а майка ѝ е починала преди една година от рак на гърдата. Тук спря да говори, впери поглед в бара и дълго време не го вдигна. Накрая Нейтън се протегна колебливо и сложи ръка върху нейната. Илзе му се усмихна и той усети как нещо у него се пропуква. Несгодите ѝ — продължи да обяснява с усмивка на лице младата жена — я подтикнали да пътува, да се отдаде на едно приключение и да разгледа част от света.
— Какво мислиш за пустошта? — попита я Нейтън и тя се разсмя.
— Готина е. Сякаш се намирам на самия ръб на Земята.
Той взе питиета за двама им и започна да я запознава с местните клюки. Акустичната му китара беше в джипа — изпадна в ужас, когато се сети по-късно — и той отиде да я вземе, за да посвири на Илзе. Но двамата се смяха, докато свиреше австралийски песни, които тя никога не беше чувала, а тя го помоли да ѝ изсвири холандски песни, които пък той никога не бе чувал.
— Как още се забавляват хората тук? — попита го Илзе по начин, който малко му напомни за Джаки. Съпругата му му беше говорила така в едни далечни времена, когато нещата помежду им бяха наред.
— Освен да идват в кръчмата ли? — попита Нейтън. — Нека помисля. Понякога обичат да се бият. — Илзе завъртя очи. — Така е, недей да подценяваш това. Миналата година двама братовчеди от „Атертън“ се биха на улицата цели четири часа. Хората си изкараха столове, за да седнат и да гледат.
— Четири часа? — повтори през смях Илзе. — Ако е истина, а аз — между другото — не вярвам, че е, тези двамата или са много добри в боя, или са много зле.
Нейтън ѝ се усмихна в отговор. Местните имаха и други забавления: например да се качват на пясъчните дюни, за да наблюдават залеза над пустинята в компанията на бутилка вино. Това можеше да бъде много романтично, ако си с подходящия човек.
Тогава я погледна и разбра — от леко наклонената ѝ глава и от усмивката на устните ѝ — че щеше да приеме поканата му. Не очакваше да се случи кой знае какво — бог му беше свидетел, че нямаше намерение да се жени отново — но поне беше свободен и можеше да прави каквото си поиска. А и само щеше да отиде на дюните с някаква туристка. Пътят от това до пръстен на ръката беше много дълъг. В следващия миг обаче го обзе горчивина, защото осъзна, че пътят от пръстена до четирицифрената сума във фактурата за адвокат беше доста къс, и реши да си замълчи и да остави момента да отмине.
Вместо да отидат на дюните, останаха в бара да изпият по още едно питие, посмяха се още малко и когато Илзе трябваше да затваря, застанаха един срещу друг на прага. И двамата се чувстваха малко неловко, но Нейтън все пак я попита кога ще е отново на работа през следващата седмица. Разделиха се и както обикновено, той заспа на задната седалка в джипа си. Звездите проблясваха през мръсния му преден прозорец. На сутринта си тръгна с усмивка, която не се бе появявала на лицето му от доста дълго време насам.
Нейтън се върна в кръчмата на следващата седмица и на по̀ следващата също. Но не и след това. Дотогава вече го бяха уведомили, че му е забранено да посещава кръчмата, магазина и всичко останало, което си струваше да бъде посетено в радиус от шест часа път. Периодът на забраната му не беше уточнен. Когато най-накрая се пречупи и попита, разбра, че още не е решено. Вече бяха минали девет години и четири месеца.
— Кам оставил ли е бележка в джоба си? — попита Илзе под простора и върна Нейтън обратно в настоящето. — Или в джипа?
— Не — отговори Нейтън. — А тук?
Тя поклати глава.
— Не намерихте ли нещо в джобовете му, което да обясни защо е бил там, а не на Леманс Хил?
— Не. А радиото? Не се ли е обаждал по него?
— Бях в кабинета цял ден; не се е обаждал, иначе щях да чуя.
Нейтън си представи голямото помещение за извършване на писмената работа, благодарение на която фермата съществуваше. Поръчване на провизии, наемане на хора, изчисляване на надници и разплащане с доставчици — тези задължения продължаваха седем дни в седмицата. Едно време, когато бяха малки, Лиз се занимаваше с тези неща, но сега това беше работа на Илзе.
— Бъб и Хари споменаха, че Кам е бил под напрежение напоследък.
— Какво? Само напоследък ли? — Съпругата на Камерън като че ли се ядоса.
— От по-отдавна ли е било така?
— Знаеш какво е да управляваш това място. Те също са наясно. Той винаги е под напрежение дори когато нещата вървят добре. — Илзе свали една калъфка за възглавница и я сгъна надве-натри в намачкан квадрат. Пое си въздух, изтупа я и я сгъна по-добре. — Но мисля, че нещо не беше наред. Хари е прав. Кам беше стресиран и през повечето време в лошо настроение. Не беше и особено съсредоточен, което не беше характерно за него. Надявах се да отмине, но това продължи шест седмици, може би дори повече. Всъщност ставаше все по-зле.
— Попита ли го какво му тежи?
— Разбира се. — Илзе веднага зае отбранителна поза. — Каза, че е добре. Тук винаги има нещо, което трябва да се свърши. Само защото Камерън работеше здраво, не означаваше, че…
