— Виж — намеси се Хари, — Камерън стопанисваше много добре фермата, но не обичаше да споделя. Знаеш това. Бъб обаче е прав. През последните няколко седмици пренебрегна някои неща.
— Какви неща? — попита сержантът.
— Нищо сериозно. Просто казваше, че ще свърши едно или друго, а не го правеше — например да поправи портата на добитъка и други подобни.
— Споменавал ли е, че се е скарал с някого? С някого в града? — Бъб и Хари поклатиха глава. — А с някого от вас? С жена си?
На Нейтън му се стори, че двамата настръхнаха при този въпрос, но въпреки това отново поклатиха глави.
— Това „не“ ли е? — попита Маккена. — Или „не знам“?
— „Не“ е — отговори Хари точно когато Бъб каза „Не знам“.
Сержантът изгледа първо единия, после и другия като учител учениците си и това накара Нейтън да се почувства малко виновен. Така като гледаше, май не беше единственият. Само Зандър продължаваше да наблюдава Хари с любопитен поглед.
— Е, предполагам, че ако някой е видял джипа, щеше да постъпи както е редно, и да докладва за… — Маккена си прехапа езика и погледна Нейтън, който отвърна на погледа му със сериозно изражение. Ако се извръщаше всеки път, когато някой му натякваше за онова, никога повече нямаше да погледне друг човек в очите. — Както и да е. — Сержантът си пое дълбоко въздух и продължи: — Никой не се е обаждал, така че можем да приемем, че никой не е идвал тук.
— Мислиш ли, че чичо Кам е спрял да помогне на някого и е загазил? — попита Зандър. — На някой турист или друг човек?
— Виж, не изключвам подобна вероятност — отвърна Маккена. — Но не съм чул някой да е идвал насам.
Нейтън си помисли, че никак не е лесно един непознат да дойде в района, без местните да разберат за това. Пътищата в пустинята бяха затворени през лятото, а освен тях оставаха точно два пътя за влизане и излизане. Две възможности, които водеха до други два малки града в различни посоки и на стотици километри един от друг. Всеки беше принуден да спре да зареди гориво и провизии, а местните обикновено изпиваха с поглед непознатите автомобили по това време на годината. Не беше лесно да се придвижваш незабелязано. Но и не беше невъзможно.
— И всичко във фермата е наред? — попита сержантът, а Хари кимна. — Виж, няма да се преструвам, че това е просто един от въпросите, които трябва да задам: липсва ли ви някое оръжие?
— Не — отвърна Хари с леко напрегнат глас.
— Проверихте ли? Заключени ли са?
— Да.
— Къде държите ключа? Не се съмнявам, че и него пазите заключен, каквито са нарежданията — добави Маккена с безизразно лице. Всички бяха наясно, че ключът виси до задната врата.
— У мен е — каза Хари и Нейтън се ококори изненадано насреща му. — От три седмици го нося на връзката си с ключове.
Маккена го изгледа.
— Има ли някаква причина?
— Няма — отвърна Хари. — Един ден ми потрябва и просто не го върнах.
— Камерън не го ли потърси?
— Нямаше нужда. Можеше просто да го вземе. Но не го е взел. Не го е търсил и не го е вземал.
— Добре. — Сержантът се намръщи. Като че ли щеше да каже още нещо, но си промени решението. Вместо това вдигна поглед към Нейтън. — Ами ти? Някаква промяна в арсенала?
— Не. — Нейт срещна погледа му. — Всичко е както последния път.
— Добре — отвърна Маккена. — Как е Илзе?
Нейтън настръхна леко, когато чу името ѝ.
— Не е много добре.
— А майка ти?
— Също.
— Така ли? Е, кажете им, че ще им се обадя. А вие, приятели… — Сержантът се поколеба. — Вие как сте? Сигурно ви е трудно по това време на годината. С целия този натиск от всички страни. Добре ли сте?
Нейтън знаеше какво ги пита.
— Мисля, че сме добре — отвърна той, когато никой друг не отговори. — Искам да кажа, че предвид обстоятелствата, сме добре.
— Знаете, че може да ми се обаждате по всяко време — на мен или на Стив в клиниката. Ако имате нужда да поговорите с някого или нещо друго.
Всички кимнаха послушно.
— Добре. — Маккена направи знак на Нейтън. — Ела с мен. Искам да ти дам нещо от колата.
Нейт го последва надолу по склона до полицейския автомобил. Сержантът бръкна в жабката и извади цял куп визитки.
— В случаи като този трябва да ви дам.
Нейтън ги взе. На визитките бяха написани телефонните номера и уебсайтовете на гореща линия за превенция на самоубийства и на благотворителна организация за психологическа помощ.
Маккена не отделяше поглед от него и това го накара да се почувства неудобно.
— Нещо друго? — попита Нейт.
— Виж, приятелю, когато казах, че никой не е съобщил за джипа, не хвърлих камъни в твоята градина. Исках само да знаеш, че съм наясно, че гледаш да заобикаляш града…
— Аха. Нямам голям избор, нали?
— Е, не е точно така. Имаш избор, приятелю. Можеше да създадеш много проблеми през годините, но ти избра да не го правиш и аз оценявам това.
— Радвам се.
— Знам, че постоянно повтаряш, че вече си свикнал със ситуацията, но предвид случилото се, ако почувстваш, че ти идва в повече, и сметнеш, че трябва… — Маккена млъкна.
— Да се самоубия като Кам ли?
