Синът му продължаваше да гледа силуетите на Хари и Бъб в джипа пред тях. Нейтън се намръщи на себе си. Имаше доверие на Хари, при това голямо. Ако се наложеше, щеше да му повери живота си. Въпреки това, когато Хари обърна глава, за да каже нещо на Бъб, Нейт започна да превърта в съзнанието си онази минута, преди да стигнат до автомобила на Камерън.
— Интересно, че Глен е успял да види джипа на Кам от другата страна на имота ти — неочаквано каза Зандър. — Колата беше много добре скрита.
— Да, но същото може да се каже за безброй други места. Камерън е можел да го зареже по средата на пътя посред бял ден и не е изключено цяла вечност да не мине жива душа оттам. Колко често някой минава по онзи път? Веднъж седмично? Освен това наоколо сме само ние и „Атертън“.
— Предполагам, че си прав — отвърна синът му. — Просто тук земята е съвсем равна и ако не исках някой да забележи колата ми, щях да я скрия зад някоя скала. — Младежът погледна голата земя. — Гадно е, че никой не е минал или прелетял оттук по-рано. Дори в четвъртък вече да е било прекалено късно, може би в сряда още не е било.
Нейтън не отговори, но Зандър имаше право. Ако бяха намерили джипа по-рано, веднага щяха да вдигнат тревога и да повикат помощ. Изведнъж се зачуди — опита се да се спре, но не успя — дали и с него би станало така. Ако някой намереше джипа му изоставен и самия него в опасност, щяха ли местните да се обадят за помощ? Или всички онези хора, които му бяха обърнали гръб, щяха да осъзнаят, че когато ножът опре до кокала, не бяха по-добри от него? Честно казано, не знаеше.
Вината не беше на Илзе, тя нямаше нищо общо със случилото се, освен факта, че в онзи ден Нейтън дойде в града заради нея. Щеше да посети кръчмата за трета поредна седмица. Опитваше се да се убеди, че има някаква работа в града, която си струва времето и разходите, преди да се отбие в питейното заведение.
На второто си посещение там седна срещу Илзе на празния бар и ѝ разказа за развода и сина си, който живееше на хиляда и петстотин километра от него. Тя на свой ред му сподели, че прекъснала временно обучението си и се превърнала в гледачка на пълен работен ден, когато ракът на майка ѝ влязъл в терминален стадий. Илзе била сгодена, но всекидневните грижи, които полагала за майка си в последните дни от живота ѝ, дошли в повече на годеника ѝ и още преди очакваната кончина да настъпи, Илзе вече била сама.
Двамата изпиха по още едно питие и някак неусетно започнаха да се усмихват един на друг, а не след дълго и да се смеят. Не за случилото се в живота им, а за други, по-приятни неща, които правеха всичко останало по-поносимо. Нейтън не можеше да откъсне поглед от нея. Харесваше я, харесваше му и начинът, по който тя го гледаше. Тогава се осмели да ѝ спомене за пясъчните дюни. Илзе се усмихна и каза, че с удоволствие би отишла с него там някой ден.
На третото посещение в кръчмата Нейтън изчака края на смяната на Илзе и ѝ помогна да затвори, а тя го хвана за ръката. Пътят пустееше и в двете посоки. Илзе му позволи да я отведе настрани от единствената улична лампа, за да видят по-добре величественото нощно небе; в следващия миг, точно както Нейтън се беше надявал, вече се бяха озовали в един тъмен ъгъл, където я притисна силно към джипа си и усети топлите ѝ устни върху своите. В шеметна смесица от наслада и изумление от случващото се, той отвори багажника, където спалният му чувал бе разпънат и го очакваше. Кожата на Илзе беше мека и топла, когато Нейт пъхна ръка под ризата ѝ. Усети ръката ѝ върху дънките си. Притисна я силно до себе си, заслушан в бързото ѝ ритмично дишане, докато звездите светеха през прашните прозорци.
След като приключиха, Нейтън се отпусна по гръб и се загледа в Илзе. Вратите на джипа бяха отворени, за да влиза хладен въздух, а спалният чувал бе избутан на една страна.
Тя му се усмихна и белите ѝ зъби проблеснаха в мрака.
— Какво?
— Нищо. Това беше… — Той се опита да се сети за някоя подходяща дума. Прелестно, освежително, преобразяващо цялото му същество. — Чудесно — отвърна най-накрая.
За първи път спеше с жена, откакто Джаки го напусна, но не беше само секс. Чувстваше се по-добре, отколкото се бе чувствал от дълги години насам.
— Наистина чудесно.
— Благодаря — засмя се Илзе.
Той прокара ръка по тялото ѝ.
— Е, какво следва сега?
Илзе отново му се усмихна.
— Съвсем сигурна съм, че в наръчника на туриста пише, че ще си тръгнеш по изгрев-слънце и никога повече няма да чуя за теб.
Негов ред беше да се засмее.
— Няма начин. — Нейтън я придърпа по-близо до себе си и усети приятния допир на кожата ѝ, когато легна върху него. — Това няма да се случи.
Илзе се оказа права; той сгреши. Но тогава говореше напълно сериозно.
— Защо спират? — Зандър рязко се наведе напред и Нейтън се върна в настоящето.
Джипът на Хари отпред отбиваше към оградата. Дори не бяха наближили гроба на работника. Не бяха близо до нищо съществено.
Възрастният мъж слезе от колата, без да изгаси двигателя. Клекна и провери земята, като от време на време докосваше с пръсти пръстта.
