— Животът понякога е труден. Джаки ще трябва да се примири с това.
Кийт поклати ключовете си може би малко нервно.
— Не и ако зависи от мен. Ако беше по-добър съпруг и баща, нямаше да сме в това положение.
— Ей, приятел, няма нищо на този свят, което може да направи тази жена щастлива. Навярно, ако не ѝ шепнеше постоянно в ухото какъв неудачник съм, сигурно нямаше да си тръгне.
— Мислиш, че вината е моя, че се вразуми? Положих много усилия с теб, Нейтън. Дадох ти онази земя, нали? Дадох ти шанс!
Нейт се засмя.
— Да, добре, продължавай да си го повтаряш. Нямах никакъв шанс с онази земя и ти го знаеш. Искаше да се проваля и Джаки да го види. Желанието ти се сбъдна, приятел. Добра работа свърши. Но няма да ми отнемете сина.
— Ще видим.
— Сериозно ли твърдиш, че ще си щастлив, ако изоставя детето си? Смяташ ли, че така ще е по-добре?
— Честно ли ме питаш? Да. Не мисля, че е добре за Джаки и Зандър да са около човек като теб.
— Защо? — Под гнева на Нейтън се беше спотаило искрено любопитство. — Какво толкова не ми харесваш? Та ти дори не се опита да ме опознаеш, Кийт.
— Познавам хората като теб — отвърна тъстът му. — През целия си живот живея в пустошта и знам какво вирее тук. Знам какво правят мъжете като теб.
— Какво искаш да кажеш?
Кийт отвори вратата на джипа си.
— Това е загуба на време. Няма смисъл да говорим. Трябва да вървя.
— Почакай. За кого говориш? Имаш предвид баща ми ли?
— Например.
— Ей! Я чакай! — Нейтън протегна ръка и сграбчи вратата, за да попречи на тъста си да влезе. Той беше много по-едър от него. — Не е честно.
— Сигурен ли си? — Кийт погледна многозначително към ръката му, докато Нейтън не я свали бавно.
Тъстът му поклати глава и се качи в джипа си. После свали прозореца.
— Не се обаждай повече на Джаки. Ще си говорите чрез адвокатите.
— За бога, Кийт! — Нейтън се надвеси над прозореца.
Кайли продължаваше да наблюдава случващото се и нямаше да пропусне да спомене и този момент по-късно.
— Това е между мен и Джаки. Дръж парите си далеч от нас! Чуваш ли ме? Не искам да се бъркаш в семейството ми!
— Не, Нейтън — засмя се тъстът му. — Ти си този, който не чува. Ще продължа да подписвам чековете на адвокатите, докато е необходимо. Джаки и Зандър не са твоето семейство, те са мои и ще се уверя, че ще имат добър живот. Така че ти ме чуй. Не ми дреме какво искаш. Дреме ми само за това, което искаме аз и Джаки.
— И какво точно искате?
— Не се доближавай до мен и семейството ми.
Нейтън можеше да се протегне през прозореца и да му счупи носа. До ден-днешен се чудеше дали не трябваше да го направи. Поне всичко щеше да е минало-заминало доста отдавна. Междувременно обаче, докато тази сцена се разиграваше, се сети за Илзе. Кийт бе успял донякъде да развали магията от предишната вечер, но само за миг тъстът му не му се струваше толкова важен. Той и парите му не можеха да влияят на всичко.
Нейтън си наложи да си поеме дълго и дълбоко въздух. Без повече приказки и толкова спокоен, колкото не е бил през целия си живот, отиде до джипа си и потегли.
Нейтън паркира по-далеч от гроба и Хари. Мястото изглеждаше още по-самотно от вчера. Този път и Бъб слезе от джипа и последва Хари до надгробната плоча. Застанаха рамо до рамо. Пясъкът и вятърът бяха изравнили земята точно както очакваше Нейтън. Трудно му беше да си представи, че Камерън е лежал там. През предното стъкло на колата си наблюдаваше как Бъб казва нещо и Хари леко се намръщва.
Нейтън се обърна към Зандър.
— Искаш ли да слезеш?
— Не. — Младежът не гледаше към мястото, на което вчера беше тялото на Камерън. — А ти?
— Не. — Двамата останаха в джипа сред миризмата на развалена храна от багажника.
Нейтън забеляза скъпия джип от километри. Беше си тръгнал от бензиностанцията, стиснал здраво волана с ръце, а думите на Кийт още кънтяха в ушите му. Илзе и изминалата вечер бяха някак си далечни, чувстваше се изнервен и раздразнен. Имаше намерение да се прибере направо у дома, но усещаше как липсата на сън започва да му се отразява, а това никога не вещае нещо добро на пътя. Преди да продължи, се отби в пекарната, за да си купи кафе. Все още се чувстваше изморен, но докато седеше в джипа си, отпиваше от топлата напитка и си мислеше за причината да не спи снощи, усмивката започна да се възвръща на лицето му.
Нейтън тръгна двайсет минути по-късно и се отдалечи на половин час път от града, когато забеляза джипа, паркиран под ъгъл на чакъления път. Навярно дори не беше паркиран, а просто спрян — наполовина на пътя, наполовина извън него. Нейтън разпозна автомобила много преди да види подпряната на капака му фигура.
По-късно осъзна, че вероятно беше разполагал с три-четири минути, за да вземе решение какво да прави. Откъдето и да го погледнеше, не му се налагаше да решава на мига. Решението беше премислено и направи ситуацията още по-ужасна.
