Фактите бяха налице. Нейтън беше видял джипа на Кийт, паркиран под ъгъл, а след това и самия Кийт. Тъстът му размахваше едната си ръка, а с другата се беше хванал за сърцето. На лицето му се изписа разочарование, когато видя, че зад волана е зет му. Въпреки това — леко приведен надве — помаха втори път. Беше вдигнал едната си ръка, а другата бе допрял близо до джоба, в който си държеше парите. В първия момент Нейтън натисна спирачките, без да се замисли, но после ги отпусна. Представи си, че синът му живее на хиляда километра от него, както му бяха обещали, и усети тежест в гърдите и прилив на кръв в главата. Някъде под всичко това отново чу думите на Кийт.
— Както кажеш, приятелю — рече на глас Нейтън и мина покрай него, без да спре.
Не че на някого му пукаше, но за протокола трябваше да се отбележи, че скоро съвестта на Нейтън се беше обадила. Той обърна колата след трийсет минути и след час беше вече при джипа на Кийт. Автомобилът все още беше там, спрян под странен ъгъл, но от тъста му нямаше и следа. Нейтън се почувства ужасно и се обади по радиото. Трябваше да почака доста дълго, докато му отговорят. Най-сетне разбра, че една линейка откарала Кийт.
— Той добре ли е? — попита Нейтън. Отново трябваше да почака. Статичният шум продължи цяла минута.
— Прекалено е късно, приятелю — отговори гласът най-накрая.
Нейт вероятно познаваше човека, който му говореше, но в момента не се сещаше кой може да е.
— Прекалено е късно за Кийт? Мамка му, сериозно ли?
— Не. Прекалено е късно за теб да се преструваш, че ти пука. Той ни разказа, че си го зарязал.
След тези думи радиото му замлъкна.
Нейтън погледна Зандър, който наблюдаваше Бъб и Хари до гроба на работника. Брат му стоеше с гръб към тях, а възрастният мъж беше клекнал до надгробната плоча и разглеждаше каквото бе останало от малката дупка в основата ѝ. Дълго време не помръдна. Най-накрая стана и огледа земята във всички посоки. Нейтън не си направи труда да последва примера му. Знаеше какво има там. Безброй километри пустош.
Кийт беше получил удар. Едва не умря.
Някакъв шофьор на камион го намерил петнайсет минути след като Нейтън си беше тръгнал. Всички казваха, че е извадил невероятен късмет. Шансът някой да мине по пътя бил едно на хиляда. Случката се разнесе из района като пясъчна буря. Отвращението и подозрението можеха да се усетят във въздуха. Да зарежеш някого на това място, не беше просто въпрос на обноски, а на живот и смърт, и то буквално. С тази своя постъпка Нейтън беше сторил немислимото и настрои срещу себе си целия град — бели, туземци, стари, млади, дългогодишни съперници, добри приятели. Трийсетгодишни вражди останаха настрана, за да се обсъжда престъплението му.
Цялото население на Баламара беше непоколебимо относно подобно деяние. Да оставиш човек на милостта на тази жестока природа, беше нещо невъобразимо и напълно непростимо. И ако Нейтън Брайт, роден и израснал в пустошта, не разбираше това, то тогава той нямаше място в тази изолирана общност.
Нейтън се извинява искрено доста дълго време. Същото правеха Хари и Лиз от негово име, а не след дълго и Камерън. Джаки му се разкрещя по телефона от Бризбейн, а след като му затвори, позвъни на адвокатите си. Поне беше говорила с него. Тя беше една от малкото, които го сториха.
Общността бързо беше раздала правосъдие. Проведоха едно кошмарно събрание, на което Нейтън се изправи пред шейсет чифта обвинителни очи и прочете предварително подготвена реч, с която искаше да се извини. Беше изнервен и дори на него думите му му се струваха странни и изпразнени от съдържание. Опита се да обясни за борбата за попечителство и напрежението, на което беше подложен. Но в очите на хората това не го извиняваше. Независимо колко зле се чувстваш, дори да си на прага на смъртта, пак се очакваше да спреш и да помогнеш. Нямаше никакво извинение за постъпката му. Това само доказваше, че опасенията на Джаки във връзка с попечителството бяха основателни. По-късно адвокатите ѝ взеха препис от изреченото от Нейтън и го използваха срещу него.
Самата Джаки си беше направила труда да напише имейл — до ден-днешен Нейт усещаше как го изпълва ярост всеки път, щом си помислеше за това — който майка ѝ прочете пред присъстващите на събранието с треперещ глас, като наблегна на сериозните последствия, които бездействието на Нейтън беше причинило на семейството им. Хората приеха изключително добре думите ѝ. Нейтън забеляза, че дори брат му Бъб кима съчувствено.
