— Какво каза Глен? — Майка му вдигна поглед. Пак беше плакала.
— Ще ти се обади. Изпраща съболезнованията си.
— Съболезнованията му съдържат ли някакви отговори?
— Не. — Нейтън седна от дясната страна на майка си, защото с лявото ухо тя чуваше слабо. Дъфи се премести до него и отпусна глава на коляното му.
Лиз протегна ръка и Нейт я пое. Видя един стар белег, избледнял с годините. Не му обърна внимание, както обикновено, и погледна новия, който беше разцъфнал отдолу — червен и пресен. Нямаше нужда да пита, защото знаеше, че ѝ бяха отстранили ракови клетки по кожата. Всички имаха такива белези — кой повече, кой по-малко. Всеки бял възрастен в района. Когато в града пристигнеше специалист, винаги се образуваше опашка — хората чакаха реда си, за да им бъдат изрязани или изгорени засегнатите участъци по кожата. И започваха да се надяват, че всичко ще е наред до следващия преглед. Нейтън имаше доста такива белези.
— Това наред ли е? — попита той и посочи белега.
— Така мисля, засега. — Лиз обърна ръката си, за да скрие белега от погледа му. — Но никой не знае.
Някъде наблизо започна да вие динго и двамата се обърнаха по посока на звука.
— Навъртат се наоколо от известно време — каза Лиз. — Стават все по-смели.
Нейтън се поколеба.
— Искаш ли да се опитам да ги довърша?
— Бъб ще се оправи. На него му харесва. Заради парите — добави бързо тя. Съветът плащаше по трийсет долара за всеки скалп на динго, занесен в полицията, където Глен ги броеше и попълваше нужната документация.
Лиз въздъхна.
— Мислиш ли, че Бъб е добре?
Нейтън си спомни как брат му стоеше в тъмнината и препикаваше едно от местата за гробове снощи.
— Не знам. Бъб си е Бъб.
— Не ти ли изглежда по-зле?
— Честно казано, ми се струва същият.
Майка му погледна земята до гроба на Карл.
— Никога не съм предполагала, че Камерън ще бъде погребан тук. Не мога да спра да мисля за някои неща. Какво е трябвало да направя по друг начин.
— Не си го причинявай. Нищо нямаше да се промени.
— Това някак си е още по-зле — поклати глава Лиз. — Ще ми се да не бях отишла да яздя през онази последна сутрин. Но някой трябваше да разходи коня на Софи. Той я хвърли, каза ли ти?
— Спомена, че е паднала.
— Не бях сигурна дали вината е нейна, или на коня. Софи продължава да се подготвя за конните надбягвания тази година, но ще има проблеми, ако не може да го контролира. Помислих си, че трябва да го проверя на по-дълго разстояние, но може би ако не бях излязла… — Майка му млъкна. В очите ѝ имаше сълзи. — Може би трябваше да поговоря сериозно с Камерън. Помниш ли какво си казахте последния път?
Нейтън се опита да си спомни.
— Вероятно, че трябва да поправим някои неща.
— Така ли?
Той видя изражението ѝ и едва не се засмя заради грешката, която бе допуснала.
— Не, нямах това предвид. Някои практически неща. Поправянето на оградите, разделянето на разходите.
— О, разбира се. — Лиз заби поглед в земята. — Стив се обади от клиниката. Ако при аутопсията не открият друга причина за смъртта, освен обезводняване, ще освободят тялото след два дни. Можем да го погребем в сряда.
— На Бъдни вечер? Толкова скоро?
— Или тогава, или трябва да чакаме до Нова година. Илзе ме остави аз да реша, затова им казах, че ще е на Бъдни вечер. Помислих, че ще е по-добре да приключваме. — Лиз извърна подутите си очи към къщата и прозорците на момичетата. — Правилно ли постъпих според теб?
— Да. В случая така е най-добре.
— Тогава ще уведомя съседите.
— Ще дойдат ли? Точно преди Коледа?
— Разбира се, че ще дойдат. — В гласа на Лиз се усещаше остра нотка.
Нейтън не се съмняваше в това. Хората харесваха Камерън, но дори да не беше така, щяха да дойдат на погребението му от уважение, каквото проявяваха към всеки мъртъв. Погребенията бяха сред малкото събития, които можеха да накарат майка му да напусне фермата. Повечето бяха на местни хора, които живееха на един ден път с автомобил, но само преди няколко месеца беше летяла чак до Виктория, за да погребе брат си.
Нейтън не ѝ бе обърнал голямо внимание, когато му се обади, че чичо му се е споминал. Малкълм Дикън, починал от сърдечен пристъп, беше на седемдесет и една години. Нейтън не можеше да се престори, че му пука. Дори не го познаваше. Беше го срещал само веднъж, преди повече от двайсет години, на погребението на собствената му дъщеря. Тримата братя отидоха, защото Лиз ги накара.
— Тя е ваша братовчедка — каза майка им тогава и явно това бе напълно достатъчно.
Карл категорично отказа да ги придружи и остана изумен, че съпругата му не размисли заради него. Лиз и момчетата се качиха на дълъг полет, а после дълги часове пътуваха с кола, за да стигнат до Кивара — някакъв скапан град в глухия край на Виктория, за който Нейтън дори не беше чувал. Още с пристигането им Нейт разбра защо майка му се бе махнала оттам още на осемнайсетия си рожден ден. Градът беше по-голям от Баламара, но в него имаше нещо странно. Мекушавите му жители не правеха нищо друго, освен да се оплакват от времето, докато братята Брайт се разхождаха наоколо по дълги ръкави и се наслаждаваха на хладината.
