— Илзе ще наследи всичко. — В гласа ѝ се усещаше известна резервираност. — Не знам как ще се оправи с всекидневните задължения. Ще трябва да решим кой ще управлява фермата в дългосрочен план.
Тя млъкна за момент, сякаш очакваше Нейтън да ѝ предложи някакво решение.
— Предполагам, че можем да наемем управител — продължи Лиз, когато той не го стори.
— Значи няма да е Бъб?
— Не — побърза да отговори майка му. — Ще питам Хари какво е неговото мнение, но лично аз не мисля, че Бъб е подходящ. Двамата с Илзе обаче гледайте да го включвате във всякакви разговори по темата, чу ли?
— Да, разбира се. — Нейтън видя подпрения на къщата велосипед. — Как са момичетата днес? Сутринта изглеждаха малко… — Опита се да намери подходяща дума, но не успя. — Странни.
— Само Бог знае. Трудно ми е да преценя за Софи, но Ло го приема тежко. Тя беше превъзбудена и преди това да се случи. Смята, че къщата е обсебена.
— От какво?
— Не знам. Навярно от работника. Той е обичайният заподозрян наоколо. Всички минахте през тази фаза като деца.
Вятърът задуха в равнината и Нейтън видя спиралата от прах, която се вдигна от земята. Приличаше на привидение.
— Не е трудно да разбера защо внучката ми си мисли така. — Лиз проследи погледа му. — Когато дойдох да живея тук, имаше един работник — истински, жив работник — който твърдеше, че целият район е обитаван от мъртвите деца на заселниците. Онези, които са умрели преждевременно — при раждане, в злополуки или от болести.
„Изборът е голям“, помисли си Нейтън. Смъртността при децата тогава е стигала до небесата. Нито едно бяло дете, родено в града до двайсетте години на XX век, не беше оцеляло.
Очите на Лиз се навлажниха.
— Работникът казваше, че онези, които се загубвали и умирали, пищели най-силно. Майките им щели да чуват плача им до края на живота си. Мислиш ли, че е вярно?
— Че тук има призраци?
— Че майките ще чуват плача на изгубените си деца, носен от вятъра?
— О! — Нейтън се протегна и отново хвана Лиз за ръката. — Не.
Наистина не го мислеше. Ако това беше истина, вятърът така щеше да вие, че прахът никога нямаше да падне на земята.
Двамата бивши туристи слагаха масата за вечеря, когато Нейтън надникна от вратата на кухнята. Беше оставил Лиз със собствените ѝ мисли под евкалипта и влезе в къщата. Саймън и Кейти вдигнаха поглед и щом го забелязаха, шумът от чиниите и приборите веднага утихна. На Нейт му се стори, че двамата изведнъж бяха спрели да говорят.
— Извинете — каза той и веднага се зачуди защо се извинява. — Виждали ли сте Бъб?
Саймън поклати глава.
— Мислех, че сте навън с Хари.
— Не сме. Но благодаря.
Туристите отново си заговориха тихичко, но едва когато Нейтън излезе от кухнята.
Намери Бъб в дневната. Беше се изпънал на дивана, отпуснал крака върху спалния чувал на Нейтън. Играеше на някаква видеоигра, в която имаше маскиран човек и много стрелба. Картината на Камерън ги наблюдаваше от мястото си на стената и представляваше самата ведрина в сравнение със случващото се на монитора.
— Здрасти. — Бъб едва вдигна поглед, когато брат му влезе.
— Какво правиш?
— Нищо. Играя. — Той кимна към екрана. — Искаш ли да се включиш?
— Не.
Нейтън издърпа спалния си чувал изпод краката на Бъб.
— Това е леглото ми, нали знаеш?
— Мислех, че спиш на дивана, приятелю.
Кейти мина покрай отворената врата и след малко се върна с чиста кърпа за бърсане на порцеланови съдове. Бъб я проследи с явен копнеж в погледа.
— Лудо влюбен съм в нея. — Той въздъхна драматично.
— Така ли? Как е фамилията ѝ?
Бъб се ухили.
— Нямам представа, но мога да ти кажа каква ще бъде.
Нейтън се усмихна.
— Мисля, че малко си закъснял, приятелю. Изглежда, вече си има приятел.
Лицето на брат му помръкна малко.
— Истинско престъпление е такова чудесно момиче като нея да е с такъв британски тъпак като него. Той дори не я прави щастлива.
— Откъде знаеш?
— На теб изглежда ли ти щастлива?
— Не съм се замислял.
— Аз постоянно ще я правя щастлива — закани се Бъб с многозначително кимане, в случай че Нейтън не беше разбрал намеренията му.
— Да, добре. Няма значение… — От екрана закънтя стрелба. — Виж, може ли… — Той се пресегна към телевизора и натисна пауза.
— Какъв ти е проблемът? — попита Бъб, но раздразнението му се изпари също толкова бързо, колкото се появи. — Има ли нещо? Свързано ли е с Кам?
— Не. Е, донякъде. Исках да говоря с теб. Знаеш ли… — Нейтън млъкна. — Видях те снощи.
— Какво? Кога? — Бъб погледна към вратата, покрай която беше минала Кейти, и бузите му почервеняха. Нейтън се зачуди какво ли си помисли.
— Навън в градината — напомни му.
Брат му се намръщи.
— Докато пикаеше върху местата за гробове, сещаш ли се?
— О, да. — Бъб действително се засмя. — Е, и?
— Какво си мислеше, че правиш?
— Изпиках се на гроба на татко. Сякаш ти никога не си го правил.
Всъщност не беше. Просто не се бе сетил.
— Ти…
— Какво аз, приятелю?
— Често ли го правиш?
— От време на време, когато съм наблизо и имам възможност да го полея.
— Но… защо?
— Нейт, приятелю. Стига де! — Бъб насочи вниманието си обратно към играта. Нямаше какво повече да му каже.
