На Нейтън може никога да не му беше хрумвало да се изпикае на нечий гроб, но знаеше, че брат му може би има малко по-основателна причина. Човек бързо научаваше едно важно правило за Карл Брайт — най-добре беше да не се мяркаш пред очите му, когато е възможно, и да си траеш през останалото време. Бъб, който се роди последен, така и не успя да осъзнае това. Фактът, че не беше планирано бебе, не беше по негова вина, но в никакъв случай не му помагаше. Лиз никога не беше намекнала дори, че е нежелан — нищо че се бе родил, когато братята му вече бяха на десет и дванайсет години — но Карл не се опитваше да го крие.
Положението нямаше да бъде толкова лошо, ако Бъб беше решил да се мъкне след Нейтън, а не след Камерън, който в очите на Карл беше най-малко дразнещото му дете. Само че мудността на Бъб и трудността му да намира правилните думи направо вбесяваха баща им. Освен това Бъб въобще не можеше да усети момента, в който Карл побесняваше. Нейтън се беше опитал да му помогне, като му правеше знаци да внимава, и също се ядосваше, когато брат му не ги разбираше. И Кам се беше опитал, но не успя. Бъб не можеше да ги забележи, дори от това да зависеше животът му — почти буквално.
Нейтън погледна брат си сега, когато вече беше пораснал, но в много отношения не се бе променил.
— Виж, гробът на татко е ясен, но Кам също ще бъде погребан там, нали знаеш.
— Все още не е. — Бъб пусна отново играта и залепи поглед в екрана. — Както и да е, нали знаеш, че не бих постъпил така с Кам?
— Не знам — отвърна Нейтън и брат му го изгледа остро.
— С Кам се разбирахме чудесно, приятелю. По-добре, отколкото вие двамата.
Нейт понечи да отговори, но от кухнята ги повикаха и това го избави от неприятната ситуация. Вечерята беше сложена.
— Ще убиеш дървото, ако продължаваш така — измърмори най-накрая той, но Бъб само сви рамене.
— Не ми пука. Това е просто едно дърво.
Още при сядането на масата атмосферата в кухнята беше потискаща. Илзе се обърна към Нейтън, който седна до Зандър.
— Как мина днес? — попита с равен тон вдовицата на Камерън. Дъщерите ѝ бяха седнали от двете ѝ страни и тя като че ли даваше всичко от себе си, за да запази спокойното си изражение.
— Добре. Глен ще ти се обади — отвърна Нейтън. — Позволи ни да вземем джипа на Кам. Паркирах го отвън.
Илзе кимна леко.
— Благодаря.
Нейтън усети една мека ръка върху рамото си и премести стола си, за да направи място на Лиз. Майка му изглеждаше още по-зле на изкуствената светлина. Кожата около очите ѝ беше изопната и лъщяща от доскорошните сълзи. Кейти ѝ сервира чиния и Лиз я изгледа объркано. Телефонът в коридора зазвъня и двамата с Хари избутаха едновременно столовете си назад.
— Аз ще вдигна — рече Лиз. — Може да е Глен.
— Какво ви каза той? — попита Илзе, когато Лиз излезе от кухнята.
— Нищо, което вече да не знаем — отвърна Хари. — Разпита за душевното състояние на Кам. И дали всичко е било наред с работата във фермата.
— Вие какво му казахте? — Илзе гледаше много внимателно възрастния мъж.
— Истината — всичко тук беше наред, но нещо го тревожеше.
— Той попита ли какво?
— Разбира се.
— И?
Изражението на Хари остана почти непроменено, но той задържа погледа си върху Илзе.
— Никой от нас не можа да му отговори. Вероятно затова иска да се срещне и с вас.
Илзе изгледа дъщерите си, които следяха разговора.
— По-добре да поговорим за това по-късно.
В следващите няколко минути единствените звуци в помещението идваха от тракането на приборите в чиниите и тиктакането на кухненския часовник. Нейтън си прочисти гърлото и се обърна към Хари:
— Мислех си утре да отида в Леманс Хил. Да се опитам да поправя комуникационната кула.
— Добра идея. Бъб може да ти помогне. — Той погледна брат му, който кимна.
— Няма нужда. Зандър ще дойде с мен.
Хари поклати глава.
— Пътят е дълъг, а радиото не работи. Вземете и Бъб с вас.
Нейтън тъкмо щеше да му отговори, когато Лиз се появи на прага със странно сковано изражение.
— Глен иска да говори с теб — каза тя на Илзе, която стана и излезе от кухнята.
— Какво има? — попита Хари.
— Нищо. Всичко е наред. — Лиз се усмихна сковано на момичетата. — Искам да ти кажа нещо навън, Хари, ако нямаш нищо против.
Нейтън видя отражението на собственото си объркване в лицата на Бъб и Зандър. Чуха комарника да се затръшва, когато Хари последва Лиз и миг по-късно заговориха тихо на верандата. Двамата бивши туристи се спогледаха, забравили за храната в чиниите си.
Измина една минута, а след нея още една. Никой не се върна. Съвсем бавно всички взеха отново вилиците си и продължиха да се хранят. След доста дълго време, както им се стори, чуха стъпки в коридора и скърцането на комарника. Още един глас се включи в разговора на верандата. Не се чуваше много ясно, но се усещаше безпокойството в тона му. „Илзе“, помисли си Нейтън. Зачака, но отново никой не се върна в кухнята. Най-накрая избута стола си и шест чифта очи го изгледаха.
— Ще се върна след малко.
