Камерън не ѝ обърна внимание и продължи да ги хвърля в пламъците, докато Карл наблюдаваше сина си с такова изражение, каквото Нейтън не беше вижда никога преди. И тогава осъзна, че брат му и баща му изпитват някакво странно удоволствие от тази патова ситуация.
Всичко това продължи повече от час. Най-накрая, когато последната книга догаряше, а Нейтън хвърляше нервни погледи към къщата и се чудеше какво ще последва, Камерън погледна Карл в очите.
— Извинявай, татко — рече и сведе поглед, най-после изпълнен с разкаяние.
Нейтън усети Лиз да се отпуска. Дори Карл изглеждаше облекчен, докато жаравата осветяваше горещата нощ. Той погледна Камерън, сякаш се опитваше да проумее нещо, но изведнъж насочи вниманието си към Нейтън и сега изражението му изглеждаше на момчето много по-познато.
— Обещавам ви, че ако някой от двама ви се опита да направи тази глупост пак, наказанието ще бъде десет пъти по-лошо. И не само за вас двамата.
Нейтън усети как майка му се напряга отново и много дълго след тази случка двамата с Камерън правеха точно каквото им наредеше баща им.
Нейт се отърси от спомените. Сега седеше срещу Софи на верандата. Пръстите му спряха да се движат по струните. Вече не му се свиреше. Племенницата му не забеляза веднага промяната. Тя се беше загледала в къщата и към тъмния прозорец на стаята на сестра си.
— Знаеш ли за какво говореше Ло по време на вечеря? — попита Нейтън.
— Не. — Софи вдигна превръзката си. — Вероятно самата тя не знае. Все си измисля неща.
— На мен ми се стори изплашена.
— Така е. Смята, че някой ще дойде да я вземе.
— Някой въображаем ли? Като работника? Или наистина вярва, че някой се крие наоколо?
— Не знам. Казах ѝ, че не трябва да се тревожи, но тя не ме слуша.
— Сигурно ви е много трудно след това, което се случи с баща ви.
Софи кимна, но не каза нищо.
— Някога татко ти споменавал ли е гроба на работника? — попита Нейтън. — Казвал ли е, че го чувства специален?
— Не се сещам. Но сигурно е бил, щом е нарисувал картината. Така и не разбрах защо го е направил, след като смяташе, че работникът е бил глупак. И наистина е бил.
— Така ли?
— Застрелял се по погрешка. Не внимавал, докато прескачал една ограда. Кракът му се подхлъзнал и мъжът се гръмнал случайно в главата със собствения си пистолет.
— Кой ти каза това?
— Татко.
— Добре. — Историята не беше такава, но Нейтън не мислеше, че сега е моментът да я поправя. Спомените на Софи за баща ѝ щяха да са достатъчно объркани и без негова намеса.
Момичето въздъхна и погледна китарата.
— Ще изсвириш ли нещо друго?
— С удоволствие. Каквото искаш.
Тя си избра някаква песен, която Нейтън не знаеше, на група, която не беше чувал, затова се наложи да му я затананика, а той улови мелодията. Забеляза, че племенницата му е започнала да се усмихва — най-вече на грешките му.
— Смятам да продължа да се упражнявам, когато ръката ми се оправи — заяви Софи. — Докато не сме на училище.
Нейтън знаеше, че говори за дистанционното училище. Самият той беше минал по нейните стъпки, докато работеше във фермата през времето, през което трябваше да слуша някакъв учител — намиращ се много далеч от него — да му преподава по радиото. Тогава голяма част от образователната тежест се падаше върху онзи, който отговаряше за обучението у дома. Нейтън помнеше, че бедната Лиз даваше всичко от себе си и го молеше да се съсредоточи върху уроците, както брат му Кам. Сега всичко се правеше онлайн, като съответстваше възможно най-точно на учебните срокове и часовете в истинските училища. Учителите вече можеха да разговарят с учениците по няколко часа на ден чрез видеовръзка, а това според Нейтън със сигурност беше по-добре от радиото. Той се сети за нещо и се намръщи.
— Значи Кейти се грижи за образованието ви?
— Да. Преди беше мама, но сега е тя. Грижи се за нас и през ваканцията.
Нейтън забеляза физиономията, която племенницата му направи.
— Не ви ли харесва?
— Много е скучно. Не ѝ хрумват никакви забавни идеи. В деня, в който татко изчезна, ни накара да седим в класната стая и цял ден да гледаме филми.
— Тя с вас ли беше?
— Да, беше там, но не правеше нищо. Постоянно излизаше в почивка и беше в лошо настроение.
— Поне бива ли я да ви учи?
Софи сбърчи носле.
— Не. Няма представа какво трябва да правим и понякога не ни следи дали си учим уроците. Чух мама да казва на татко, че не е трябвало да я наема, че тя е… — Детето зашепна и се огледа, преди да довърши. — … некадърна.
Нейтън потисна усмивката си.
— Наистина ли така каза майка ти?
— Поне едно от нещата. Но мисля, че мама е права, тя е… некадърна. — Софи се отпусна назад. — Според мен не е истинска учителка.
— Така ли? — Лампата в караваната продължаваше да свети. — Какво те кара да мислиш така?
— Подстригва ни — обясни Софи. — Много хубаво. Според мен е фризьорка.
