Изгубеният полностью

Ло седеше сковано, вторачена в масата. Накрая взе молива си и продължи да рисува.

— Татко не се върна, защото беше тъжен — заговори момиченцето на листа си. — Заради всички онези неща, които изчезнаха.

Около масата се разнесе шумна обща въздишка от облекчение.

— О, господи, пак ли това? Всичко е наред, Ло. — Илзе хвана дъщеря си за свободната ръка и я задържа между дланите си. Забеляза объркването по лицата на Нейтън и Зандър. — От известно време Ло се страхува, че има крадец…

— Наистина има! — Детето дръпна ръката си и започна да рисува още по-яростно.

— Миличка, няма никакъв…

— Тогава е призрак.

— Няма и никакъв призрак — отвърна Илзе, поклати леко глава и погледна Нейтън. — Ло смяташе, че някои неща са били откраднати. Някои от играчките и другите ти неща бяха отишли на разходка, нали, Ло?

— Не бяха на разходка! Някой ги беше взел.

Саймън се разсмя неловко в другия край на масата.

— Може да е бил Дядо Коледа — каза той, за да разведри обстановката.

Ло го измери с поглед, който можеше да убие крава.

— Не беше Дядо Коледа. — Не довърши, но в тона ѝ се усещаше, че иска да добави тъпако. — Беше някой друг. Някой лош.

Сега вече започваше да се разстройва и Илзе взе молива от ръката ѝ.

— Ло, ако някой е идвал във фермата, щяхме да разберем. Никой не е стъпвал тук. — Само дето погледна навън през прозореца към потъмняващото небе и Нейтън долови колебанието в гласа ѝ. — Мислехме, че някои неща са изчезнали, но после ги намерихме, нали?

— Какви неща? — попита Зандър и се помести на стола си.

— Мои дрехи и играчки — отвърна Ло.

— Но после ги намерихме — настоя майка ѝ.

— Не всички и не веднага. Както и да е. — Детето бутна ръката на Илзе. — Татко не можа да си намери нещата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хари.

Ло не отговори. Изглеждаше нервна. Посегна да си вземе молива, косата ѝ падна пред очите и скри лицето ѝ.

— Хайде — каза Хари с необичайно остър за него тон. — Отговори ми, Ло, моля те.

— Миличка — наведе се над нея майка ѝ, — за какви неща говориш?

— Мисля, че бяха пари — прошепна детето. Нейтън едва я чуваше. — И други неща. Не знам какви. Татко ги търсеше, но не можа да ги намери.

— За колко пари говорим? — попита Хари и Илзе го изпепели с поглед.

— За бога! Тя едва брои до сто, откъде може да знае? Както и да е, Кам не беше изгубил пари. Или пък нещо друго. Не прави положението още по-лошо.

Ло повдигна вежди веднага.

— Не е вярно! Не е вярно, мамо! Той търси навсякъде. Някой беше идвал тук…

— Джена.

Някой изрече името под носа си. Нейтън не разбра кой, докато Лиз не посочи през масата:

— Млъкни, Бъб! Говоря сериозно!

— … а татко беше изгубил неща — говореше все по-високо Ло. — Знам, защото го видях. Той претърси навесите, конюшнята, навсякъде. Знаех си, че няма да ми повярваш, мамо!

— Не е вярно — отговори сподавено Илзе. — Ако татко ти беше изгубил нещо, защо не го е споменавал?

— Защото и той си мислеше, че няма да му повярваш, както не вярваш на мен. — Ло вече крещеше. — Вероятно заради това ми каза да пазя тайна.

В кухнята настъпи тишина и детето сложи ръка на устата си, сякаш така искаше да върне думите обратно. Мъничкото му личице беше почервеняло неимоверно много.

Илзе застина. Тя погледна Софи, която изглеждаше стъписана. По-голямата ѝ дъщеря поклати глава. Нямам представа за какво говори. Майка им обърна стола на Ло към себе си, за да са лице в лице двете.

— Миличка, това е много важно. Какво точно ти каза татко ти?

Ло поклати глава.

— За бога… — Хари звучеше ядосано.

— Хари. — Предупреждението в гласа на Лиз беше повече от ясно.

Навън кучетата динго бяха започнали да вият отново. Като че ли се бяха приближили.

— Ло, всичко е наред. — Илзе се наведе към дъщеря си. — Не си загазила. Просто кажи истината. Сигурна ли си, че татко ти е търсил нещо?

Личицето на малкото момиченце беше намръщено и разтревожено.

— Да, видях го.

— И татко ти каза да не казваш на никого?

— Не на никого. — Ло погледна майка си. — Само на теб.

Нейтън седна на верандата и се загледа в настъпващата нощ. Алените багри на земята и небето се сливаха в едно, докато не се превърна в чернота. Ло не можеше — или не искаше — да им каже още подробности и накрая Илзе я сложи да спи.

Нейтън тъкмо се беше заел да прибере инструкциите на Камерън, когато намери една китара в шкафа в коридора. Зандър четеше в стаята си, така че реши да изведе Дъфи навън и седна на верандата. Китарата не беше настроена — струните ѝ дрънчаха неприятно, докато затягаше ключовете. В караваната на бившите туристи в другия край на двора все още светеше и се носеше приглушен разговор оттам. Нейтън не различаваше ясно какво си говорят, но от тона им му се стори, че спорят. Зад караваната не се виждаше нищо. Започна да свири тихичко, като се опита да завърши песента добре, когато чу комарникът да се отваря и вдигна поглед.

— Това е моята китара.

Софи се облегна на рамката на вратата, а около главата ѝ се образува ореол от светлината вътре.

— Извинявай. Преди малко я намерих.