Нейтън погледна косата на племенницата си — дълго до раменете каре с идеално оформени остри кичури по края. Не се смяташе за експерт — самият той чакаше косата му да стане съвсем дълга, рошава и неуправляема, преди да я обръсне цялата на мивката в банята — но дори на него прическата му изглеждаше много професионална.
Нейтън погледна отново караваната. На светлината от лампата видя раздвижване зад тънката завеса. Тихият разговор долетя до него. Продължаваха да спорят. „Фризьорка, а не учителка“, каза си той. За никого не беше изненадващо, че туристите поукрасяваха автобиографиите си. Всъщност по-странно беше, ако не го правеха. Но това винаги извикваше един и същи въпрос: ако не бяха тези, за които се представят, кои бяха тогава?
— Един ден се върнахме от езда и двамата вече бяха тук — обясни Софи. — Татко дори не ни каза, че ще ги наема. Мисля, че заради това мама се ядоса.
— За какво съм се ядосала? — Комарникът изскърца тихичко и навън излезе Илзе.
— За Саймън и Кейти — отвърна дъщеря ѝ.
— О! — Тя се намръщи. — Не, просто се изненадах, нищо повече. Недей да разправяш това наоколо, Софи, моля те. Ще се почувстват нежелани.
— Как е Ло? — попита Нейтън.
— Заспа в стаята на майка ти. — Илзе се обърна към другата си дъщеря: — Сега е твой ред.
— Но…
— Софи, моля те. Не и тази вечер.
Момичето се изправи сърдито.
— Лека нощ. — То погледна войнствено майка си. — Ще дойдеш ли да ме завиеш?
— След малко — отвърна Илзе. — Върви да се приготвиш.
Софи затръшна комарника. Дори на слабата светлина, която се процеждаше отвътре, Илзе изглеждаше изтощена. Тя се облегна на парапета. Отвори уста, но не каза нищо, сякаш не беше сигурна откъде да започне.
— Какво мислиш за всичко, което каза Ло? — попита Нейтън, за да ѝ помогне.
— Не знам какво да мисля. Камерън не ми е казвал нищо, както вече стана ясно. — В гласа ѝ се усещаше недоволство, докато се взираше в мрака. — Дори не искам да повдигам темата за онази жена, която го е търсила.
— Кам някога споделял ли ти е нещо за Джена?
— Разбира се. — Лицето на Илзе помръкна. — Каза ми, че била момиче, което срещнал на някакво парти и чието гадже започнало да ревнува. Разказваше историята много забавно. Като някакво недоразумение.
Нейтън не отвърна нищо. За онази случка можеше да се каже какво ли не, но не и че е била забавна.
— Напоследък беше под голям стрес. Беше… — Илзе продължаваше да се взира в мрака. — Нещо се беше променило през последните няколко седмици. Сега осъзнавам, че вероятно е започнало, когато се е опитала да се свърже с него.
— Предполагам, че му е дошло като гръм от ясно небе.
— Сигурно.
Илзе погледна Нейтън. Нощният вятър подухваше леко. От къщата се разнесе детски глас:
— Мамо, готова съм.
— Идвам след минутка — отвърна тя и отново се обърна към Нейт, видимо обезпокоена. — Слушай, навремето никой не е повярвал в обвиненията на това момиче, нали?
— Не, разбира се, че не. — Искаше да допълни още нещо, но си замълча.
— Какво има? Кажи ми.
— Няма нищо. Просто щях да ти кажа… — махна с ръка Нейтън. — Може би Стив ѝ вярваше за известно време.
— Стив Фицджералд? От клиниката?
— Да. Май имаше нещо. Така де, не точно ѝ вярваше — започна да обяснява Нейтън, като се опитваше да си спомни. — Искам да кажа, че взе думите ѝ сериозно. Но такава е работата му, нали? Като парамедик. А и той си е такъв.
Сети се, че Стив му досаждаше постоянното. Посещаваше го неочаквано, непрекъснато му задаваше въпроси и го молеше да отиде в клиниката. Толкова беше настоятелен, че ставаше досаден.
— Явно не е повярвал чак толкова, щом не са започнали официално разследване — каза Илзе.
— Не, не се стигна чак дотам.
Тя въздъхна бавно.
— Камерън никога не се е разбирал със Стив.
— Така е. Е, предполагам, че такива неща се помнят.
Софи се провикна отново:
— Мамо!
Този път Илзе се направи, че не я чува, и продължи да гледа Нейтън.
— Винаги ли си вярвал на Кам?
— Да, напълно.
— И никога не си се усъмнявал в него?
Във въздуха увисна нещо странно, което Нейтън не можа да разбере. На слабата светлина на верандата му беше трудно да разгадае изражението ѝ и той се почувства малко неудобно, когато усети отдавна заровената вина да изплува отново. Камерън може и да не беше казал всичко на съпругата си, но ако съдеше по изражението ѝ, явно ѝ беше споделил някои неща.
— Не — отвърна твърдо той. — Не съм се съмнявал.
Изражението на Илзе пак се промени и Нейтън пак не успя да го разгадае. Софи отново повика майка си.
— За бога, по-добре да вървя. — Илзе отвори вратата, но се спря за момент. — Лека нощ, Нейтън.
— Лека нощ.
Илзе влезе, а той се загледа в Дъфи, която само размахваше опашка и нямаше какво да му каже. Остана така още минута, после остави китарата на Софи, слезе по стъпалата на верандата и тръгна в мрака на двора, следван от кучето. Изчака очите му да свикнат с тъмнината. Караваната на бившите туристи беше утихнала. Явно се бяха сдобрили, поне засега.
