Сега гледаше как Илзе помага на момичетата да си приберат играчките. Изглеждаше разсеяна и той имаше чувството, че иска да му каже нещо, вероятно за Джена Мур, но не можеше да го направи пред дъщерите си. Нейтън посочи към отбелязаните дати в календара.
— Какво означава всичко това? Да не би Кам да е смятал да промени датите за събиране на добитъка през следващата година?
— О! — Илзе се изправи и застана до него. — Не. Имам предвид, че беше само идея.
Нейтън се намръщи, когато разчете бележките.
— Какво е означавало това? Че е трябвало да го премести тук и тук?
— Да, а по-късно пак.
Илзе взе един дебел бележник от бюрото и го отвори, за да му покаже.
— Ако преместим датите ето така… — посочи и ръката ѝ докосна неговата — … ще избегнем затрудненията и разправиите с изкупвачите заради „Атертън“, които имаме всяка година. Също така си мислех, че ако се координираме с теб, ако проявиш интерес, разбира се, ще се справим много по-лесно с работата.
Нейтън се намръщи и започна да разгръща страниците, които бяха изписани с красивия ѝ почерк.
— Да, може би.
— Мислиш ли, че може да стане?
— Трябва да разгледам всичко много внимателно. Но може би ще си струва да се опита.
— Всъщност идеята беше на Бъб. Аз просто изчислих датите и организирах логистиката.
— Бъб ли го предложи? — Нейтън остана изненадан.
— Мисля, че на него също му е писнало да се сблъскваме с едни и същи проблеми година след година и искаше да промени някои неща. Той е много добър в това. Камерън казваше, че е защото е мързелив, но щом може да постигне по-висока ефективност, на кого му пука?
Нейтън чу стъпки в коридора. Момичетата бяха събрали играчките си. Ло като че ли ги броеше внимателно и проверяваше всяка една. Илзе се намръщи. Вратата на кабинета се отвори и всички насочиха погледи към Бъб, който подаде глава вътре.
— Мама каза да идвате за вечеря.
Той забеляза, че Нейтън и Илзе са застанали пред календара, и сбърчи вежди. Момичетата се шмугнаха покрай него и излязоха в коридора.
— За какво си говорите? — Бъб влезе в кабинета. — Нещо за имота ли? — Допълнението „Без мен?“ остана неизречено.
— Разказвах на Нейтън за идеята ти да променим датите за събиране на добитъка — отговори Илзе и това го умилостиви.
— О, да. Не е лоша, нали?
Нейт кимна към календара.
— Защо всички бележки са зачеркнати?
— Планът имаше някои недостатъци — отговори Илзе. — Кам искаше да ги изчисти, преди да прави големи промени. Смяташе да помисли още година, за да е сигурен, че всичко ще сработи.
— Да бе, да — изпръхтя Бъб. — Виж, сега Кам не е тук, затова не искам да говоря зад гърба му, но всички знаем, че ако идеята беше негова, вече щеше да е осъществена. Единственият проблем с тази идея беше, че не е на Кам.
Бъб се приближи до календара и прочете какво е написала Илзе. В кабинета настъпи тишина.
— Но сега можем да я осъществим. — Сега говореше прекалено небрежно. — Ние тримата.
Бъб беше мислил за това — Нейтън го осъзна, когато брат му се обърна и застана с лице към тях. Атмосферата стана някак особена, почти съучастническа — така си помисли Нейтън. Той не знаеше какво да каже, затова реши да си мълчи, докато накрая брат му не сви рамене.
— Както и да е. Помисли си. — Той отиде до вратата. — Но вече няма какво да ни спре.
Двамата го изпратиха с поглед и Илзе поклати глава. На лицето ѝ се беше появило странно изражение.
— Слушай, Бъб твърди, че проблемът е, че идеята не е била на Камерън, но това не е единствената причина. Той е наясно. Както и да е… — Илзе остави бележника обратно на бюрото си. — Не знам. Не мога да мисля за това сега. Но всичко е записано, ако искаш да го разгледаш по-внимателно.
Тя излезе от кабинета. Нейтън изгаси лампата и я последва. Стаята потъна в мрак. В кухнята беше прекалено горещо и той веднага се почувства напълно изтощен.
— Какво стана на Леманс Хил? — попита Хари, докато сядаше.
— Поправихме кулата — отвърна Нейтън. — Не беше нищо сериозно.
— Трябва да внимавате на Леманс Хил. — Тихото гласче дойде като от нищото и на Нейт му беше необходимо малко време, за да разбере, че Ло се обажда. Тя не докосваше вечерята си, а драскаше яростно на лист хартия.
— Защо? — Илзе се протегна и я погали по косата.
— Татко отиде на Леманс Хил и повече не се върна.
Ръката на майка ѝ застина на главата ѝ.
— Татко ти не е ходил на хълма, Ло. Това няма нищо общо с причината той да не се прибере.
— Знам. Наясно съм защо не се прибра.
Никой не продума нищо дълго време.
— Защо, Ло? — наруши тишината Хари.
Момиченцето вдигна очи и след като видя, че всички го гледат, отново заби поглед в листа.
— Лоис? Попитах те нещо.
— Няма значение. — Гласът на детето едва се чуваше.
Илзе я прегърна.
— Всичко е наред, миличка.
— Остави я да говори, Илзе — настоя възрастният мъж.
— Тя не иска.
— Преди секунда искаше.
— Тя е просто дете, Хари.
— Искам да разбера какво имаше предвид…
— Илзе е права. — Лиз се обади за първи път, откакто бяха седнали на масата.
Нейтън забеляза, че пак беше плакала. През последните няколко дни беше отслабнала и кожата на лицето ѝ изглеждаше отпусната.
— Плашиш я, Хари.
