Когато очите му привикнаха и успя да различи гроба на Карл Брайт под евкалипта, отиде до него и застана в края му, неспособен да се отърси от чувството, че е сбъркал. Искаше да успокои Илзе, но усещаше, че не е успял. Не успя да защити Камерън, и то не за първи път. Погледна гроба на баща си.
— Какви глупости чувам за някакво момиче? — беше попитал Карл. Той беше приключил телефонния си разговор със сержанта и повика двамата си синове.
Нейтън помнеше как стоеше с гръб до стената, докато Камерън мрънкаше някакви обяснения. След минута Карл го прекъсна и се обърна към Нейт.
— Ти къде си бил, когато това се е случило? Душил си след онази малка кучка у съседите ли?
— Имаш предвид Джаки.
Главата на Нейтън се удари силно в стената. Карл дори не го беше погледнал, когато му вдигна ръка. Вниманието му беше насочено към Камерън. Ударът беше толкова неочакван, че Нейтън не можа да се предпази; не че непременно щеше да го направи. Понякога беше по-лесно просто да кротува. Осъзна, че Карл продължава да чака отговор, затова кимна.
— Защо не си се грижил за брат си?
Нейтън не знаеше какво трябва да отговори.
— Въпреки това си ги видял, нали? — Карл сочеше Кам, но викаше на него. — Давай тогава. Кажи ми. Той направи ли нещо, за което трябва да се тревожа?
Карл вече беше преместил погледа си на него. Очите им бяха на едно ниво и Нейтън се запита защо продължава да го обзема същият ужас, който изпитваше през целия си живот. Ужасът, който се надигаше, когато Карл повишеше глас, посегнеше му или и двете. Като онзи път, когато го принуди да си изгори китарата.
И в онзи момент осъзна, че това никога няма да се промени. Карл никога нямаше да спре, а Нейтън не беше способен да го накара да спре, така че вероятно щяха да живеят по този начин до края на дните си. Тази мисъл го накара да почувства умора. Главата го болеше от удара. Погледна Камерън и независимо какво беше или не беше направил брат му, изведнъж му писна от всичко.
Не искаше да го подлагат на това. Не той беше докарал подобни неприятности у дома. Той поне се беше сетил да види дали Джаки ще му кимне, преди да ѝ свали гащичките. Главата му продължаваше да кънти, когато погледна баща си и брат си, и изведнъж му се прииска да е далеч от тези двамата. Искаше му се да бъде сам, някъде, където тях няма да ги има. Все още мислеше за това, когато Камерън го побутна лекичко с лакът и го върна в настоящето. Нейтън осъзна грешката си и се опита да направи онова, което Кам очакваше от него — да му пази гърба.
— Не — отвърна той. — Кам не е направил нищо.
Всъщност отговори едва със секунда закъснение. Даже не и с толкова, по-скоро с половин секунда. Забави се само за миг, почти незабележимо, но Карл не го пропусна и пак премести поглед от единия си син към другия.
— Добре — отвърна с глас, който сякаш казваше, че поне веднъж ги е разбрал идеално. — Излез. Искам да говоря с брат ти. — След тези думи Нейтън беше освободен.
Седна в джипа си и затвори вратите, за да не чува нито звук от къщата. Видя Бъб да се промъква и отвори предната врата, за да се качи при него. Усещаше, че брат му има много въпроси, и знаеше, че трябва да се опита да му отговори, но когато никой от двама им не намери точните думи, останаха потънали в мълчание.
Нейтън, вече погълнат от чувството за вина, използва времето, за да репетира наум какво ще каже на Камерън.
Трябваше да мине много време, преди брат му да го погледне отново в очите. Когато го направи, в тях се четеше споменът за предателството, което никога, дори след двайсет години, не беше забравено.
Когато Нейтън се върна в къщата, в стаята на Зандър нямаше никой, но душът в банята течеше. Книга, прочетена до половината, беше оставена на леглото на сина му. Раздразнен видя, че е същата, която беше купил, за да я подари на сина си за Коледа. Картичката, която Зандър използваше за разделител, подсказваше, че книгата е подарък от втория му баща Мартин — архитекта, чиято работа с лъскави огледални метални повърхности вестниците често определяха като „противоречива“. Нейтън си пое дълбоко въздух, затвори вратата и се върна в дневната.
Все още можеше да различи тъмните очертания на караваната на работниците през прозореца. Погледа я около минута, замислен над думите на Софи, после се обърна и включи семейния компютър на бюрото в ъгъла. Десет минути по-късно влезе в бавния интернет и зачака сайтът на една от социалните мрежи да зареди. Когато най-накрая това се случи, кликна върху кутийката за търсене и написа името на Кейти.
