— Няма проблем. Тази песен твоя ли е? — Тя седна срещу него и той засвири отново.
— Да, написах я преди близо десет години.
— Има ли си име?
Беше я измислил за Илзе.
— Не — отвърна Нейтън. — Няма. Ти как би я озаглавила?
— Не знам. Звучи ми малко тъжна. Но изпълнена с надежда. Нещо такова. Можеш да я наречеш „Изгрев“ или нещо подобно.
— Хубаво име. — Във всеки случай беше по-подходящо от „За Илзе“.
Той посвири още малко.
— Приятна е. Краят обаче не звучи добре.
— Така е, знам. Не успях да го измисля.
— Щом десет години не си успял да го направиш, може би трябва да се откажеш.
— Мисля, че си права — усмихна ѝ се Нейтън. — Значи свириш?
— Когато не нося това. — Софи показа превръзката си, след което се заслуша отново в песента. — Много си добър.
— Имам прекалено много време за упражнения — опита се да не звучи сърдито Нейтън.
— Всеки ден ли свириш?
— Когато имам възможност. Още откакто бях на твоите години.
— Това е много дълго време. — Софи изглеждаше толкова смаяна, че той се засмя. — Всеки ден?
— Горе-долу. Спрях за няколко години, когато нямах китара.
— А защо си нямал?
Усмивката на Нейтън се изпари.
— Повреди се.
Всъщност това беше най-ясният спомен за баща му, което го изненада, защото съвсем не беше най-лошият. Случи се в деня, в който двамата с Камерън бяха направили опит да избягат и Карл Брайт ги хвана на гроба на работника. Нейтън все още си спомняше как се возеше на задната седалка, загледан в тила на баща си, и се молеше просто да започне да им крещи. Именно тишината го плашеше. През целия път до вкъщи не бяха видели друг автомобил или човек. Това не беше необичайно, но през онзи ден му направи впечатление. Нямаше никого наоколо.
Нейтън мислеше, че знае какво ги очаква, когато се приберат, но Карл ги изненада, като слезе от джипа, без да промълви и дума, и ги остави да се споглеждат. След това цял ден ходиха на пръсти и чакаха нещо да се случи. Едва по-късно вечерта, когато Хари им пожела лека нощ и тръгна за бунгалото си недалеч от къщата, Карл им обърна внимание. Почти изпитаха облекчение, когато измърмори под носа си:
— Навън и двамата.
Нейтън се опита да се стегне и да контролира реакциите си. На Карл не му харесваше синовете му да се страхуват. Той им нареди да запалят огън и двете момчета се ококориха насреща му, докато не им го изкрещя, не сграбчи Нейтън за рамото и не го блъсна към купчината дърва. Братята се запрепъваха нататък в недоумение.
Карл не проговори, докато не запалиха голям огън. Сенките на пламъците танцуваха по лицето му, когато им нареди с обезпокоително спокоен глас да влязат в къщата и да се върнат с най-ценните си вещи. Стомахът на Нейтън се сви на топка, когато изкара велосипеда си.
— Не е лошо. — Баща му го стисна толкова силно за ръката, че Нейт направо усети как се появява синина на нея. — А сега донеси правилното нещо, или ще изгоря всичко, което извадиш.
Нейтън се върна в къщата, където се забави дълго. Накрая излезе с любимата си китара. Ръката му се беше изпотила и се плъзгаше по дървения гриф. Макар да знаеше, че само ще влоши нещата, момчето се разплака и започна да моли баща си да не я изгаря. Майка му също беше там, а очите ѝ се бяха налели със сълзи.
— Моля те, Карл — опита се да му помогне тя. — Не може ли да му оставиш китарата?
Съпругът ѝ се направи, че не я чува, и тя отново направи опит да го умилостиви, докато накрая не се обърна към нея.
— Искаш ли да им дам един друг урок? — попита я той по начин, който накара Нейтън да се радва, че Лиз не продължи да го моли.
Подаде китарата на баща си, като едва виждаше през пелената от сълзи, но Карл го накара сам да я хвърли в огъня. След кратко колебание успя да го направи, но после инстинктивно се опита да я извади. Така си изгори ръката. Все още имаше белег.
Камерън не се опита да хитрува. Донесе илюстрирана история на Втората световна война. Според Нейтън беше много глупаво, че брат му харесва точно това. Кам погледна Карл в очите, извил врат нагоре, когато хвърли книгата в пламъците. След това измърмори нещо под носа си. Думите почти, но не напълно, бяха заглушени от пукането на огъня.
Карл застина като статуя.
— Я повтори!
Камерън се поколеба, но накрая изпълни нареждането. Дори повиши леко глас:
— Нацистите са горили книги.
Лиз си пое толкова рязко въздух, че направо изхълца, а раменете ѝ подскочиха. Настъпи ужасна тишина, а после, за изумление на Нейтън, Карл се подсмихна — рязко изкривяване на устните, от което зъбите му се показаха. Той като че ли се беше развеселил от думите на сина си. Стисна и отпусна юмрук. Само веднъж. Сетне каза:
— Донеси и останалите.
Камерън се подчини, без да трепне. Влезе в къщата и след малко се върна с цяла купчина книги в ръце. Нейтън седеше на стъпалата с Лиз и наблюдаваше как брат му хвърля един по един томовете в пламъците. Очите на Камерън останаха сухи, докато ги гледаше как стават на пепел.
— Извини се на баща си — каза Лиз след първите пет книги.
