— Както и да е — продължи младата жена, — Джена ще се върне в магазина след — само да го сметна — единайсет дни, ако желаете да я потърсите отново.
В този момент Нейтън чу някакъв шум. Не идваше от телефона. Разнесе се в тихата къща и беше много слаб. Навярно беше Хари? Прозорецът до него представляваше черен квадрат. Нейтън не виждаше нищо друго, освен собственото си отражение в стъклото.
— Джена със сигурност ли е още в Бали? — попита той.
Отново чу шума и погледна през рамо. От вътрешността на къщата ли идваше? Затаи дъх. Поредното тихо тупване. Не, идваше отвън. Пак се обърна към прозореца. Пак не видя нищо.
— Да, и въобще не бърза да се прибира в това студено време. Каза, че при нея е доста горещичко.
— Така ли? — Нейтън се огледа в мастиления мрак навън. — Е, благодаря ви за помощта.
— Няма проблем. Аз ви благодаря за интереса към „Нордън Блумс“!
Нейтън затвори. Дворът навън се чернееше. Не се забелязваше никакво раздвижване. Изчака минута, после още една. Нищо. Тъкмо се обръщаше, когато чу шума отново.
Нейтън излезе навън и изчака очите му да привикнат със светлината на тънкия лунен сърп. Задната врата изскърца зад него и той я затвори. Стоеше търпеливо и се ослушваше.
Чу нещо да тупка приглушено.
Последва шума и заобиколи къщата. Изпод вратата на гаража се процеждаше слаба светлина. Тя беше мека, но въпреки това му попречи да вижда в мрака. Нейтън се приближи съвсем бавно към нея. Повтаряше си да не си мисли небивалици, но въпреки това внимаваше да не вдига шум. Макар и с гръб към него, той веднага разпозна човека, който надничаше в бюфета и търсеше нещо с включено фенерче.
— А аз дебна тук с надеждата, че ще заловя на местопрестъплението крадеца на Ло — каза Нейтън и се облегна на рамката на вратата.
Зандър извърна глава и го погледна.
— Какво става? — попита баща му и посочи бюфета. — Не можеш да заспиш ли?
— Не. — Момчето се изправи и избърса ръце в дънките си. — Не мога да спра да мисля за онова, което каза Ло — че чичо Кам е търсил нещо.
— Софи смята, че сестра ѝ се е объркала.
Зандър прокара опакото на ръката си през челото и остави петно по него.
— А какво каза Илзе?
— Не знам. Не сме говорили за това.
— А, добре. Просто си помислих, че вече може да ти е споменала нещо.
Нейтън придърпа един пукнат пластмасов стол и седна. Огледа плота и очуканото бюро в ъгъла и реши, че Камерън бе превърнал гаража в място, където може да потърси усамотение.
— Намери ли нещо?
— Не. Освен това не знам какво да търся. Може да е всичко. Или пък нищо.
Нейтън погледна Зандър. Колкото пъти се загледаше в сина си през последните дни, толкова пъти му се струваше все по-пораснал. Сега обаче, изпънал гръб и рамене и с праха по ръцете си, приличаше на истински мъж.
— Къде търси?
— Само тук засега. — Зандър посочи едната страна на гаража.
— Още дълго ли ще търсиш?
— Не знам. Предполагам, че ще остана, докато не открия нещо. Или не се изморя много. — Той сви рамене.
— В такъв случай по-добре да ти помогна. — Нейтън стана от стола. Отвори най-близкия шкаф и пред него се появиха прилежно подредени инструменти.
— Вече проверих там. Можеш да видиш какво има в този шкаф — посочи с пръст Зандър.
— Добре. — Нейтън се премести.
Не очакваше да намери нещо. Не знаеше дали Ло беше права, че липсват вещи на Камерън, но дори да беше, Нейтън не мислеше, че брат му е пропуснал да провери в собствения си гараж. Подозираше, че Зандър си мисли същото, но знаеше, че понякога е по-важно да правиш нещо, каквото и да е, дори то да включва ровене в прашни шкафове и чекмеджета. Претърсваха гаража рамо до рамо, като постепенно си създадоха ритъм: отваряне, проверяване, затваряне. Нейтън внимаваше къде стъпва и къде си пъха ръцете. Наоколо имаше много змии, които нито един човек не би искал да срещне.
Начинанието изглеждаше безсмислено, но Нейт се радваше да върши нещо, щом това караше Зандър да се чувства по-добре. Когато двамата с Джаки се бяха оженили, тя настояваше за бебе. Той не се беше съгласил официално, но и не ѝ отказа, така че просто се случи. Независимо от всичките им разногласия, Нейтън ѝ беше благодарен, че го бе дарила със син. Понякога дори си мислеше, че нямаше да има против да си направят още няколко деца, ако нещата помежду им се бяха развили по друг начин.
По време на бременността на Джаки Нейтън не се чувстваше ни най-малко свързан с този процес. Намесваше се само когато трябваше да спаси нероденото дете от глупавите ѝ предложения за име. По онова време не беше много очарован, че Джаки се спря на Зандър. Всъщност не беше и сега, ако трябваше да бъде честен. Можеше да го кръстят поне Алекс — нямаше да звучи никак зле, когато му викат от конюшните. Едва когато Джаки започна да размишлява над потенциала на Джаспър, Нейтън направи всичко по силите си, за да я убеди да кръстят сина си Аликзандър.
„Накрая все пак Джаки се оказа права“, помисли си той. Името Зандър подхождаше на живота, който сега водеше детето му.
— Значи искаш да учиш в университет, а? — попита Нейтън и синът му вдигна поглед от кутията, в която се беше заровил. — Чудесно.
