— О, да. Благодаря.
— Предполагам, че трябва да имаш високи оценки, за да те приемат.
— Аха.
— Слушай, майка ти ми каза, че вероятно ще е по-добре да останеш в Бризбейн през празниците — за да имаш време да учиш повече, да обръщаш внимание на домашните си.
Настъпи кратко мълчание.
— Може би е така.
— Искам да ти кажа… — Нейтън се насили да го изрече. — Няма проблем, ако е така, приятелче. Постъпи както сметнеш за правилно, аз ще те подкрепя. Имам предвид, че винаги си добре дошъл с учебниците тук. Наоколо е тихо и спокойно. Няма да ти се пречкам…
— Всичко е онлайн. Трябва ми бърз интернет.
— А, да. Ясно. В Бризбейн връзката е по-добра. Има логика.
— Съжалявам.
— Всичко е наред. Наистина, приятелю.
— Не искам да кажа, че не ми харесва да ти идвам на гости…
— Знам.
— … защото много ми харесва. Просто…
— Приятелю, знам. Има неща, върху които трябва да се съсредоточиш. Разбирам. Трябва да го направиш. Трябва да изкараш високи оценки. Да отидеш да учиш в университет. Много си умен и го заслужаваш.
— Благодаря. — Зандър се усмихна едва. — Ти никога ли не си искал да учиш?
Нейтън поклати глава.
— Това не е за мен.
Ако трябваше да бъде честен, даже не се беше замислял. Знаеше, че ще прекара живота си във фермата, където добитъкът не те пита имаш ли диплома, или не. Навремето Камерън го изненада, като се записа в университета в Аделаида. Брат му се върна след три години с диплома по агробизнес, с много големи идеи и шепа нови приятели, които от време на време идваха, за да напрашат неподходящите си за това място градски обувки и да позяпат ококорено наоколо. Ако изобщо благоволяха да се обърнат към Нейтън, те му говореха бавно и високо.
— Много е странно — каза Зандър, пъхнал ръце в една кутия — да ровиш из вещите на някого, след като си е отишъл от този свят. Всички тези неща са били важни за чичо Кам и сега някой друг трябва да мисли какво да прави с тях — да ги изхвърли или да ги запази.
— Да. Хубавото е, че много от нещата му ще са нужни и занапред — отвърна Нейтън. — Фермата трябва да се управлява.
— Ти ли ще я управляваш?
— Аз си имам достатъчно грижи със своя имот.
— Кой тогава? Бъб?
— Вероятно ще наемат управител. Предполагам, че Илзе ще реши. Тя ще наследи дяла на Камерън.
Зандър прокара пръст през тънкия слой прах, полепнал по капака на една от кутиите за съхранение на вещи.
— Кам не е ли дал по-голям дял на Бъб? Не е ли оставил нещо на Хари?
— Доколкото знам, не. Но Бъб си има своята една трета.
— Да, само че двамата с Илзе притежавате останалото.
Нещо в начина, по който говореше Зандър, накара Нейтън да се обърне изненадано към него.
— Е, и?
— Нищо. Но нейната половина и твоята една шеста представляват мажоритарния дял. Чудя се как ли се чувства Бъб при това положение?
— Не трябва да се чувства никак. Разделението остава същото, каквото беше, докато Кам бе жив.
— И в същото време не е съвсем така, нали? Когато Кам беше жив, двамата с Бъб са държали контрола над имота…
— Не мисля, че Бъб е смятал така. — Нейтън се сети как брат му се намръщи пред календара в кабинета.
— Е, така или иначе ти си бил с незначителен глас. По-вероятно е оттук насетне двамата с Илзе да контролирате нещата. Положението ще се промени.
— Не е така. Няма нищо…
— Тате, приятелю — прекъсна го Зандър с лека усмивка на лицето. — Така е.
Нейтън усети как бузите му почервеняват. Не отговори.
— Не се тревожи — продължи момчето, прочело мислите му. — Не мисля, че друг го е осъзнал. Но трябва добре да си помислиш. Чия страна ще заемеш, когато се стигне до вземането на решения? На Илзе или на Бъб?
— Ничия. Ще постъпя така, както е най-добре за имота. — Зандър направи физиономия. — Наистина.
— Добре. Бъб знае ли? А Илзе?
— Да, разбира се. — Нейтън се намръщи. Разбира се, че знаеха, защото това беше самата истина.
— Е, в такъв случай всичко е наред. — Синът му отвори поредния шкаф.
Нейтън свали друга кутия от рафта. В нея като че ли имаше само стари кабели. Той потисна прозявката си. Вече се чувстваше много изморен, но не искаше да си тръгва първи. Прерови набързо кутията, като поглеждаше през вратата в тъмната нощ. Беше се обърнал на юг. Някъде в далечината се намираше гробът на работника, а след него — собственият му имот.
Къщата му отвъд невидимата линия на хоризонта беше празна и като че ли можеше да я усети как се опитва да го притегли към себе си. Домът му беше доста приличен, с прекрасни мебели. Джаки не си беше направила труда да вземе друго, освен Зандър. Земята около къщата обаче беше проблемна. Постоянно му създаваше неприятности, но с нея си изкарваше прехраната и не можеше да я зареже. Понякога обаче — всъщност през цялото време — си мечтаеше да отиде някъде другаде. Само да имаше къде. Мразеше къщата си. Мястото беше като черна дупка, която засмукваше светлината от живота му.
