На няколко пъти съвсем сериозно се беше замислял да напусне фермата. Да зареже работата, да остави вратата отворена и да си замине. Може би щеше да опита да си намери работа в мините на запад, но се страхуваше, че вече е малко стар за това. Но дори да зарежеше земята, нямаше как да зареже дълговете ѝ. Те си стояха в отчетите на банката и някак си трябваше да се плащат. Беше благодарен, че Лиз и Хари го убедиха да запази една шеста от „Бърли Даунс“. След като платеше разходите, постъпленията, които оставаха от тази една шеста, не му позволяваха да изплува на повърхността, но все пак бяха нещо.
— Продай си имота на Кам — беше му казал Хари на Коледа преди две години, след като една особено лоша година го беше съсипала. — Ще ти е трудно, докато си сам. Позволи му да изкупи твоя дял, приятелю. Така ще ти е по-леко.
Нейтън обеща да си помисли. И после три пъти моли брат си да го направи. Кам преглеждаше внимателно отчетите, които Нейтън му даваше. Почесваше се по брадичката и му задаваше въпроси, на които Нейт не можеше да отговори. Брат му всеки път реагираше по един и същи начин, независимо дали Нейтън го караше да погледне отчетите, или да каже някоя добра дума за него в кръчмата в града.
Той просто замлъкваше, само за стотна от секундата. Точно както Нейтън беше направил някога под тежкия поглед на баща им, когато местата им бяха разменени и тийнейджърът Камерън се нуждаеше от помощ. Нейтън все още се изумяваше колко много се съдържаше в една толкова малка частица мълчание.
Отговорът на брат му винаги беше отрицателен.
Сега, докато Нейтън гледаше на юг, му хрумна нещо. Зандър беше прав. Както и Бъб. Без Кам нещата щяха да са различни. Без Кам вероятно щеше да успее да продаде фермата си на Илзе и Бъб. За миг си представи какво можеше да означава това и изведнъж, за първи път, откакто отиде до хребета да види трупа на Камерън под платнището, задиша малко по-свободно.
— Татко.
Нейтън излезе от унеса и се върна в настоящето. Зандър държеше някакъв тежък квадратен предмет, частично увит в аерофолио. В краката му лежеше голяма хартиена чанта.
— Какво е това? — Той изтупа праха от ръцете си и отиде до сина си. Видя, че Камерън е написал името на Илзе на хартията с красиви главни букви.
Зандър се приближи до фенера, за да види баща му какво държи. Беше една от рисунките на Ло, сложена в професионална рамка. На нея беше нарисувано четиричленно семейство. Камерън много си приличаше, застанал до своята съпруга и двете им дъщери. Всички в рисунката на Ло се усмихваха.
— Има и картичка — добави Зандър и му я подаде.
Квадратно картонче със снимка на лилии отпред. От изражението на сина си Нейтън разбра, че той вече беше видял какво пише вътре. Отвори картичката и прочете двете думи, написани с почерка на брат му.
На сутринта Илзе вече беше излязла.
Нейтън се събуди много по-късно от обикновено и когато отвори очи, дневната светлина вече се процеждаше между завесите. Снощи двамата със Зандър си легнаха прекалено късно — бяха прекарали дълго време, взрени в думите на Камерън на светлината на фенера, включен в гаража.
Най-накрая Нейтън взе картичката и я прибра в джоба си.
— Ще я покажеш ли на Илзе? — попита синът му.
— Да. Утре.
Но докато се обличаше, забеляза, че в къщата цари тишина. През прозореца видя малките фигури на Софи и Ло да играят в градината, а Лиз ги гледаше. Дори отдалеч Нейтън забеляза увисналите ѝ рамене и превития от умора гръб. Илзе не се виждаше никъде.
Не беше и в кухнята, където Кейти разтребваше сама, нито пък в кабинета си. Нейтън се върна в коридора и надникна в стаята на Зандър. Още спеше. Отпуснал глава на възглавницата, сега той изглеждаше по-млад, отколкото предишната вечер. Нейтън затвори вратата. В другия край на коридора се намираше стаята на момичетата, която някога, когато бяха деца, беше на Камерън. Нейтън си спомни онези ранни утрини, когато с очи, все още замъглени от сън, отваряше тази врата и се изправяше лице в лице с брат си. Откакто пое управлението на имота, Кам спеше в голямата спалня в края на коридора. Заедно с Илзе. Лиз се беше преместила в по-малката спалня, до тази на момичетата. Казваше, че там се чувства по-добре.
Вратата на голямата спалня беше отворена. Нейтън надникна вътре. Големите мебели като че ли не бяха сменяни от времето, когато родителите му спяха тук, но самото помещение изглеждаше доста променено. Някой, навярно Илзе, беше боядисал стените, беше украсил със снимки на момичетата и беше добавил някои други лични щрихи.
Спалнята беше много добре поддържана, но на Нейтън му се стори, че сега от нея се излъчва нещо тревожно. Леглото беше оправено, но не идеално, а големите гънки във възглавниците подсказваха, че обитателят не е спал добре. На нощното шкафче от страната на Илзе — предположи, че това е нейната страна — имаше засъхнали кръгли следи от чаши с кафе. До тях Нейтън забеляза отворено шишенце с обезболяващи. Няколко хапчета се бяха разпръснали.
