Изгубеният полностью

Той погледна обратно към стаята на момичетата, а след това към шишенцето на нощното шкафче. Поколеба се, но накрая влезе и дюшемето изскърца силно под ботушите му. Събра разпръснатите хапчета, върна ги в шишенцето и го затвори. Прочете етикета. Парацетамол. При това шишенцето беше почти пълно. Подържа го още малко и го остави обратно на нощното шкафче.

Излезе в коридора и изсумтя, когато се сблъска с някого в сенките. Двамата залитнаха. На Нейтън му бяха нужни няколко секунди, за да познае човека пред себе си.

Беше Саймън.

Бившият турист погледна над рамото му към спалнята и на лицето му се изписа трудно за разгадаване изражение.

— Теб търсех — каза той.

— Аз търсех Илзе. — Нейтън усети отбранителната нотка в гласа си и си прочисти гърлото. Нямаше нужда да се обяснява.

— Преди около час излезе да язди.

— Така ли? Благодаря. А ти защо ме търсиш?

— Търсиха те по телефона.

— Мен ли? — Нейтън не можеше да се сети за нито един човек, който да иска да говори с него. — Кой?

Саймън сви рамене.

— Очевидно някой, с когото си се опитал да се свържеш.

Беше техникът, когото чакаше.

— Дейв — рече Нейт, когато чу гласа му. — Как е хладилната камера?

— Не мога да ти кажа, приятелю. В петък дойдох до вас, както се разбрахме, но не можах да вляза.

— В хладилната камера ли?

— В къщата ти. Беше заключена.

— Но… — Нейтън стисна здраво очи. — Мамка му! Правеше си труда да заключва само когато Зандър му гостуваше. Нямаше никаква вероятност някой да открадне лаптопа на сина му, но момчето се чувстваше по-спокойно, когато къщата беше заключена. Дейв се чуваше отлично по телефона. Това не беше добре. Означаваше, че се намира в гъсто населен район.

— Моля те, кажи ми, че още си наоколо — опита се да разбере все пак Нейтън.

— Не съм, съжалявам. Трябваше да се прибера у дома. Ще прекарам Коледа с децата.

— По дяволите! — Нейт беше чакал три седмици техникът да събере достатъчно поръчки, за да не пътува напразно от Сейнт Хелънс. — Не можа ли да разбиеш вратата?

— Е, можех да го направя — отвърна Дейв видимо обиден. — Но не знаех как ще реагираш.

— Щях да се зарадвам. Проклетата камера ми трябва.

Техникът помълча малко, за да покаже на Нейтън, че не е доволен от тона му. Нейт си пое дълбоко въздух.

— Извинявай, приятелю. Вината не е твоя. Кога ще идваш пак?

— Не и преди първата седмица на февруари.

— Февруари!

— И то само ако има още няколко поръчки.

— Не мога да чакам дотогава. Трябва да оправя камерата сега. Хари смята, че скоро тук ще има наводнение.

— Ако това стане, ще се забавя още.

— А аз какво да правя дотогава?

— Виж, мога да ти дам някои идеи — отвърна Дейв. — Имаш ли химикалка?

Нейтън се поразрови и намери една под телефона. Опърпаният семеен тефтер беше отворен на масичка и той отгърна на нова страница. Започна да си води бележки.

— Вече опитах тези неща — каза след няколко минути.

— Добре. В такъв случай… — Техникът отново започна да предлага варианти.

Само след няколко думи Нейтън спря да пише. И това беше опитвал. Според него хладилната камера се нуждаеше от някаква нова част. Тъкмо щеше да затваря тефтера, когато се спря. Докато Дейв продължаваше да му говори в ухото, Нейтън отгърна няколко страници назад.

Всеки, който смяташе да ходи по-далеч от оградата на фермата, трябваше да отбелязва къде отива и кога очаква да се прибере. На теория тефтерът се попълваше при всеки такъв случай. На практика се правеше само когато се сетиш.

Нейтън продължи да слуша Дейв само с половин ухо и се зачете в последните записки. В момента Хари проверяваше един сондажен кладенец, а Илзе — той проследи с пръст какво е написала — наистина яздеше в падока до алеята, както му каза Саймън. Нейтън си спомни, че сутринта, в която Камерън изчезна, тя е била пак там. Тогава съпругът ѝ се бе спрял да говори с нея за последен път, преди да тръгне.

— Съжалявам, приятелю — казваше Дейв и Нейтън отново се съсредоточи в телефонния разговор. Техникът явно чакаше отговор.

— Благодаря, ще се опитам още веднъж да я оправя сам — отвърна той.

— Не говорех за хладилната камера — недоволството на Дейв почти се усещаше от другия край на линията. — Казах, че съжалявам за случилото се с Камерън.

— А, да. Благодаря.

— Много го харесвах. Беше добър човек.

— Аха.

— Сигурно е голям шок за вас.

— Така е.

— Имаш ли представа какво го е накарала да го направи?

Нейтън отгърна тефтера отново на датата, на която Кам изчезна. Видя главните букви, които брат му бе написал: ЛЕМАНС ХИЛ. Усети свиване в гърдите. Камерън очакваше да се върне на следващия ден за вечеря, та дори и по-рано. Нейтън извади картичката от джоба си. Двете думи на нея бяха написани със същия почерк. Прости ми.

— Не — отвърна Нейт. — Нямам представа.