Редът над бележката на Камерън беше изпълнен с наклонените букви на Лиз, която бе написала, че ще поязди коня на Софи и ще се върне същия следобед. На по-горния ред Хари беше написал, че със Саймън ще ходят да проверяват сондажните кладенци, като се очакваше да са си у дома за вечеря. Грозният и неграмотен почерк на Бъб от предишния ден съобщаваше, че ще остане в северния падок, преди да потегли за срещата с брат си на Леманс Хил. Нейтън прокара пръст по написаното. Нямаше други бележки от деня, в който Камерън изчезна. Той прегледа още няколко страници и затвори тефтера.
— Както и да е, приятелю — казваше Дейв. В гласа му се усещаше някаква странна нотка. — Разбирам, че сега не е най-подходящият момент за теб, но ще трябва да ти пратя фактура за услугата.
— Добре. — Отговорът му беше по-кисел, отколкото искаше.
— Опасявам се, че нямам избор. Дадох стотачка за бензин, за да дойда до вас.
— Знам. — Сърцето на Нейтън се сви, както ставаше винаги в последно време, когато бяха замесени пари.
— Виж, като се има предвид, че е Коледа, ще намаля малко хонорара си.
— Така ли? Благодаря.
— Не се тревожи. Така или иначе ходих в „Атертън“ в четвъртък, така че не пътувах съвсем на вятъра.
— Бил си в „Атертън“? — учуди се Нейтън. Нещо му мина през ума за част от секундата. Той се опита да задълбае в него, но мисълта изчезна още преди да се е оформила докрай.
— Да, имаха проблеми с генератора. Още веднъж, съжалявам за случилото се с Кам. Жалко, че никой не го е видял навреме, за да му помогне.
Отново го загложди нещо. Този път беше по-силно, но пак се изпари бързо.
— Благодаря, Дейв.
— Успех с хладилната камера.
Наистина щеше да му трябва. Нейтън затвори и доста дълго време стоя загледан в телефона. Най-накрая се обърна, за да излезе навън. Стресна се, когато видя, че някой се е облегнал на рамката на вратата на кабинета на Илзе и го наблюдава. Отново Саймън. Нейтън се зачуди от колко време стои там.
— Искаш ли още нещо? — Тъкмо щеше да го подмине, когато бившият турист направи малка нервна крачка към него и двамата спряха.
— Полицията има ли други предположения за злополуката с Камерън?
— Не. Защо?
— Просто ми е интересно. Много го харесвах. Отнасят ли се сериозно към случая?
— Предполагам. Само дето тук има едно-единствено ченге.
— Знам. Много е странно — позасмя се Саймън. — Ще дойде ли да говори и с нас?
— Тук, в къщата ли? — Младият мъж изглеждаше толкова нервен, че Нейтън почти настръхна. — Ще бъде ли проблем?
— Не, разбира се, че не. — Саймън сякаш искаше да добави още нещо, но се отказа. Двамата се гледаха един друг известно време.
— Как каза, че сте се запознали с Кам?
— В кръчмата. Когато пристигнахме в града.
— От запад.
— Точно така.
— Много трудно се стига дотук от запад по това време на годината — рече Нейтън. — Повечето пустинни пътища са затворени.
— На мен ли го казваш. Трябваше да изберем живописния маршрут. Да заобиколим от юг.
— Ясно.
В тази пустош винаги имаше повече работа, отколкото работници, които желаят да я свършат, но въпреки това Нейтън се зачуди защо Кам бе избрал точно тази двойка. През този сезон работата дори не беше чак толкова много. Замисли се за телефонното обаждане от снощи.
— Откъде казахте, че сте?
— От Англия? Хампшър.
— Това на север ли е?
— Не, на юг. Защо?
— Няма значение.
— Свързано ли е с жената, за която всички говорите? С тази Джена? — Саймън почти шептеше и това накара Нейтън да се обърне.
— Знаеш ли нещо по въпроса? Или нещо за нея?
Бившият турист усети промяната в тона му.
— Не, разбира се, че не. Откъде да знам?
— Защото я спомена.
— Виж… — Саймън хвърли поглед към кухнята, откъдето се чуваше тракането на чинии. Кейти продължаваше да работи. — Не започнах правилно. Не ни познаваш, разбирам. Но случилото се с брат ти… — Бившият турист снижи още малко глас. — Ако трябва да се притесняваш за някого, това не сме аз и Кейти.
Нейтън се намръщи. По природа младият мъж беше толкова неспокоен, че беше трудно човек да разгадае изражението му.
— Какво имаш предвид? Трябва ли да се притеснявам за някой друг?
— Може би не точно да се притесняваш…
— Това каза.
— Да, знам, но имах предвид, че ако се чудиш…
— За бога, приятелю, изплюй камъчето най-накрая!
Саймън преглътна и адамовата му ябълка подскочи.
— Чух Камерън и Хари да се карат. Една седмица преди да умре.
— Е, и? — отвърна Нейтън, защото не знаеше по какъв друг начин да отговори.
Навън някой го викаше:
— Нейтън?
Илзе. Той се обърна по посока на гласа, после погледна отново Саймън и насочи цялото си внимание към него.
— Помислих си, че ще искаш да знаеш — продължи бившият турист. — Случи се една нощ, точно преди Хари да изключи генератора. Чух ги от караваната. Не разбрах подробности, тъй като не се опитвах да подслушвам, но определено спореха.
— Нейтън? — Ботушите на Илзе затрополиха до дървените стъпала на верандата.
Саймън направи половин крачка към него.
