Изгубеният полностью

— Слушай, Камерън звучеше много ядосано. Повече, отколкото съм го чувал когато и да било. Хари също се ядоса; каза, че живее тук повече от четиридесет години, по-дълго дори от него. Каза му нещо от рода на: „Знам какво се случва тук, знам по-добре, отколкото си мислиш“.

— Какво трябва да означава това?

— Не знам — сви рамене Саймън. — И в общи линии това беше. Мисля, че после Хари си тръгна. Сигурно нямаше да му обърна голямо внимание, но…

Нейтън се спря пред комарника в края на коридора. Илзе се появи на прага.

— А, добре, ето къде си бил — каза тя. Беше малко задъхана. — Хари го няма. Свободен ли си? Имам нужда от помощта ти.

— Да. Дай ми само секунда. — Нейтън се обърна отново към Саймън. — Но какво? Казвай бързо.

— Но Хари така и не го спомена.

Бяха слезли от пътя преди три километра и сега джипът на Нейтън подскачаше по неравния терен.

— Надявам се да не се е измъкнало — каза Илзе, когато кошарата се появи в далечината.

— Да. — Той също се надяваше. Да освобождаваш увито в телената ограда теле, беше едно, но да се опитваш да го хванеш, докато тича презглава, омотано в бодлива тел, си беше истинска мъка.

— Ето го. Виждам го. — Илзе посочи през прашния преден прозорец. Това бяха първите думи, които си размениха от петнайсет минути насам.

Картичката на Камерън стоеше отворена и захвърлена помежду им. Прости ми.

Нейтън огледа стадото. Кравите се наежиха, когато чуха двигателя на джипа, и тръгнаха почти едновременно като вълна. Само една крава остана да гледа как телето ѝ се опитва да освободи задните си крака от оградата.

— Видях го, докато яздех — беше му казала Илзе по-рано в коридора. — Нямах нищо подръка, за да срежа телта.

— Добре — беше отвърнал Нейтън. Тази задача беше за двама души. — Дай ми минутка. Ще те чакам пред колата ти.

Илзе се бе поколебала за миг.

— Джипът ми е повреден. Да отидем с твоя?

— Няма проблем. Ключовете са на седалката.

Нейтън се запита къде всъщност беше джипът ѝ, докато я изпращаше с поглед. Не го беше виждал, откакто дойде тук.

След това бе записал къде отиват в тефтера до телефона, бе скъсал един празен лист и бе оставил съобщение на Зандър. Бе погледнал Саймън, който продължаваше да се навърта наоколо.

— Сигурен ли си, че това си чул да си говорят Кам и Хари? — беше попитал Нейтън. — Не се опитваш да създаваш неприятности, нали?

— Не. Не. Защо ми е да го правя?

— Казал ли си на друг? На Бъб например?

— Не.

— Защо?

— Двамата с Хари ми се струват много близки.

— Хари е близък с всички тук.

— Освен с теб. Ти си по-скоро… — Саймън сви рамене. — Както и да е. Виж, не познавах Камерън добре, но той се отнесе чудесно с нас. Иска ми се да си мисля, че съм добър човек. — Той погледна Нейтън. — Предполагам, че играя на сляпо, като те вземам и теб за такъв.

Нейт не знаеше как да отговори. Обърна се и последва Илзе навън, като беше оставил Саймън да се взира в гърба му.

Илзе вече беше включила двигателя и седеше на предната седалка. Климатикът беше истинска благословия в жегата. Поеха по дългата алея. Къщата остана далеч зад тях, когато най-сетне заговориха.

— Илзе, намерих нещо от Кам…

— Какво му беше станало на Саймън…

Двамата започнаха едновременно. Илзе се намръщи.

— Какво каза? — попита тя. — Намерил си нещо от Камерън ли?

Нейтън извади картичката от задния си джоб и Илзе я грабна от ръката му. Той не отместваше поглед от пътя, докато ѝ разказваше къде са я открили двамата със Зандър заедно със сложената в рамка семейна рисунка. Изминаха няколко дълги минути, в които Илзе, навела глава, се взираше безмълвно в картончето; няколко кичура коса бяха паднали над очите ѝ.

— Илзе… — рече Нейтън най-накрая.

Тя прочисти гърлото си и захвърли картичката, сякаш повече не можеше да я държи.

— Всичко е наред. Добре съм. Не знам какво да кажа. Всеки ден… — Илзе поклати едва глава. — Всеки ден имам чувството, че разбирам все по-малко съпруга си.

Не си размениха нито дума повече, докато не стигнаха до стадото.

Нейтън спря на разстояние, за да не уплаши още повече телето и майка му. Слязоха от джипа. Нейтън отвори багажника и започна да рови в чантата си с инструменти. Намери няколко вида секачки и се обърна. Илзе чакаше на няколко метра от него. Наблюдаваше нещо. От начина, по който местеше поглед, разбра, че не гледа него, а покрай него — към багажника на джипа му, където някога спаха заедно. Отдавна, преди един милион години. Нейтън затвори капака на багажника и тръгна към телето. Животното ги наблюдаваше уплашено, докато вървяха към него. Майката застина и замята опашка. Останалите добичета от стадото ги следяха внимателно.

— Чух, че така е умрял работникът — каза тихо Илзе. — Стадото се уплашило, побягнало и го стъпкало.

— Така ли? Не… — отвърна Нейтън, но млъкна, когато телето замуча.

Майка му замята по-силно опашка, а мускулите ѝ потрепериха.

— Дръж я под око. Това няма да ѝ хареса — рече и подаде секачките на Илзе. — Ще се справиш ли?

— Правила съм го и преди. Просто ми кажи кога.