— Вече го правя. Дори разполагам със специална система.
Преди година, след като имотът на Нейтън се наводни и две седмици не можаха да се свържат с него по телефона, Хари дойде до къщата му и му даде обикновен сателитен GPS тракер.
— Изпратиха ме да ти дам това — беше казал възрастният мъж. — Натискаш този бутон, ако си добре, и този, ако не си добре. Това изпраща сигнал до „Бърли Даунс“. Натискай го всяка вечер, Нейтън, без изключение.
Така и правеше.
— Трябва да си намериш друго куче — продължи Зандър.
— Не искам.
— Обзалагам се, че никой няма да има нещо против, ако вземеш кучето на Кам. То, изглежда, те харесва.
— Не го искам.
— Защо?
— Защото не искам някой да го убие, както направиха с Кели.
Зандър помълча малко.
— В крайна сметка не се ли оказа, че не са я убили?
— Убиха я. — Нейтън поклати глава. — Мислиш, че не знам за какво говоря ли?
— Не, нямах това предвид. Вярвам ти. Просто Глен каза, че не е намерил капани с отрова и вероятно е била болна или нещо подобно.
— Откъде знаеш какво е казал Глен?
— Той ми каза последния път, когато бях тук.
— Аха. Добре. — Нейтън се вторачи право напред. Не беше свикнал двамата да си говорят с остър тон.
— Виж, татко, хората се тревожат, защото тук не е нужно много, за да се объркат нещата. А на всички им е ясно, че на теб ти е по-трудно, отколкото на останалите. По-трудно, отколкото на чичо Кам и… — въздъхна Зандър. — Имам предвид, че дори той не е успял да се справи в крайна сметка.
— Признавам, че нещата при мен не вървят страхотно напоследък. Но честно казано, проблемът не е имотът, приятел. Не е само той.
— Какъв е тогава?
Нейтън не отговори веднага.
— Не знам. Много неща. Взех някои лоши решения. Извърших някои глупави постъпки. Онази случка с проклетия Кий… с дядо ти.
Млъкна, но тази пътека му беше толкова позната, че можеше да я извърви със затворени очи. Познаваше до болка всичките
Всички тези въпроси го отвеждаха все до едно и също място, на което зацикляше всеки път. Отговорите се рееха мързеливо във въздуха над блестящия, окъпан в слънчева светлина път, по който не беше поел.8
— Не е само имотът, Зандър — повтори Нейтън.
Повтори го и на себе си, докато се вслушваше в бръмченето на двигателя на брат си. Имаше още много: радиото, по което никой не го търсеше, невъзможността му да наема добри работници, морето от банкови извлечения, които показваха, че е на червено, развалената хладилна камера и като капак на всичко — сети се за заключената къща и се ядоса на сина си — трябваше да плаща фактура на техника, който не беше свършил никаква работа, но пък си бе направил труда да отиде до къщата му. Да не забравя и Илзе…
Нещо пак прекъсна мислите му. Намръщи се. Какво го накара да спре? Илзе. Не, не беше заради нея. Имотът? Отчасти, но и той не беше. Техникът. Може би. Да. Какво за него? Нейтън се опита да си спомни подробно разговора им.
— Значи дори няма да обмислиш възможността да се махнеш оттук? — Нейтън не познаваше тази студенина в гласа на Зандър.
— Не казвам, че не съм си го мислил…
Нещо човъркаше в съзнанието му. Почти можеше да го пипне. Имаше нещо в едно от кътчетата на съзнанието му, намираше се само на една ръка разстояние. Какво беше казал техникът? Не беше поправил хладилната камера. Въпреки това щеше да му издаде фактура. Но щеше да намали цената, защото същия ден трябвало да ходи в „Атертън“…
— Тогава защо? — изгледа го Зандър. — Какво те задържа тук? Заради Илзе е, нали?
— Не, приятелю.
— Каквото и да е — продължи да настоява синът му, — по-важно ли е от мен?
— Нищо не е по-важно от теб, Зандър.
— Тогава поне ще помислиш ли по въпроса? Моля те, татко! Каквото и да е накарало Кам да отиде на онова място…
Ето я отново. Онази недосегаема мисъл. Нейтън се опита да я отдели, да разбере каква е. Тя се беше заплела в някакво тъмно кълбо.
— … не искам да се случи и на теб. Чуваш ли ме, татко?
Последва кратко мълчание.
— Добре. — Отговорът закъсня прекалено много.
Зандър се ококори насреща му.
— Даже не ме слушаш.
— Напротив, слушам те, приятел. Уверявам те.
— Не ме слушаш. Нали виждам!
— Слушам те. Просто си мислех…
— Това са пълни глупости. — Зандър отвори вратата на джипа.
— Стига. Моля те…
— Забрави!
Синът му завъртя ключа и угаси двигателя. Фаровете примигаха няколко пъти и изгаснаха. Обгърна ги мрак.
— Не ми пука. Прави каквото искаш. Лягам си.
Той хвърли ключовете на джипа на Нейтън и затръшна вратата. Ключовете паднаха на виниловата седалка. Нейтън се пресегна, взе топлия назъбен метал в ръце и уви връвта около пръстите си. Седеше сам в джипа, а умът му кипеше. Най-накрая успя да улови мисълта. Онази, която търсеше. Тя се появи в главата му студена, обезпокоителна и напълно оформена.
