Прозорците на къщата в другия край на двора изглеждаха тъмни на дневната светлина. Наоколо нямаше никой и Нейт и Кейти имаха чувството, че са съвсем сами. Джипа на Хари все още го нямаше на алеята.
Нейтън се поколеба и се почувства като предател.
— Саймън ми каза, че една вечер чул Камерън и Хари да спорят.
— О, да — отвърна Кейти. — И на мен ми спомена. Но не е било сериозен скандал. Щом съм го проспала.
— Мислиш ли, че Саймън може да не е разбрал правилно ситуацията?
— Не знам. Той много харесваше Камерън. Смяташе, че е добър шеф, и му беше приятно да работи тук. Възможно е да се е объркал. И все пак…
Кейти забави ход, после се спря.
— Какво? — попита я Нейтън.
— Слушай, аз просто работя тук — отговори най-накрая тя и погледна към двора. — Не започнах тази работа, за да си търся приятели, нито пък да ставам част от нещо подобно. Просто искам да спечеля малко пари. — Тя се обърна към него и го погледна. — Не знам какво става, но има нещо много сбъркано в случилото се с Камерън.
Нейтън очакваше да му каже какво, но вместо това Кейти млъкна.
— Когато видях Кам онази сутрин, той ми каза, че ще се върне на следващия ден. Не мога да го обясня, затова не ме карай, но съм сигурна, че имаше намерение да се прибере. Нямам представа какво се е случило междувременно, но в онази сутрин Камерън планираше да си дойде у дома. Ще ми се някой друг да беше там да го види. Саймън или пък момичетата. И те щяха да ти кажат същото.
— Е, и Илзе е била там. — Нейтън се поколеба. — Тя също го е видяла.
— Да, предполагам, че е така. — Кейти тръгна отново към къщата.
— Доколкото си спомням, и на нея е казал горе-долу същото — че ще се върне на следващия ден.
— Е — повдигна леко рамене Кейти, — бях прекалено далеч, за да чуя, така че трябва да разчитаме на думата на Илзе.
— И на твоята.
Кейти вдигна поглед заради промяната в тона му и го дари с измъчена усмивка.
— Така е. Макар че…
Тя млъкна внезапно, когато погледна къщата. Нейтън проследи погледа ѝ и забеляза сянката зад един от прозорците, където преди малко нямаше никой. Саймън. Гледаше към тях, но отражението на стъклото скриваше очите му от погледа им.
Кейти забърза крачка и Нейтън трябваше да я догони.
— Макар че какво? — попита той. — Какво щеше да ми кажеш?
— Нищо. Няма значение.
— Напротив, има.
— Виж, не искам да създавам неприятности. Опитвам се да си гледам работата.
— Стига, Кейти. — Нейтън се спря. — Моля те. Той е вече мъртъв.
— Знам. — Тя също се спря. — Добре. Просто доста се забавиха, за да са си казали само това. — Кейти като че ли водеше вътрешен спор със себе си. — Освен това Илзе не му помаха, когато тръгна.
— Е, и? Това не означава нищо.
— Може би. — Тъмните драматични очи на Кейти му отправиха поглед, който той не успя да разгадае. — Но когато ти тръгваш нанякъде, на теб ти маха.
Двамата се гледаха известно време, след което младата жена сви рамене.
— Казах ти, нищо особено. — Тя прибра салфетката в джоба на дънките си. — Благодаря за подкрепата. Вече се чувствам по-добре.
Нейтън я изпрати с поглед. Когато отново се извърна към къщата, Саймън вече го нямаше и всички прозорци отново бяха тъмни.
„Интересно колко различни изглеждат нещата, когато ги гледаш отблизо“, помисли си Нейтън. Беше сам в дневната, почти опрял нос в картината на Камерън. Гробът на работника, изобразен на нея, беше точно пред очите му. Навън се стъмваше и на Нейтън му беше трудно да различи детайлите на изкуствената светлина. Въпреки това следите, оставени от четката, и начинът, по който един цвят преливаше в друг, сякаш го хипнотизираха. Тъкмо щеше да се отдръпне, когато погледът му се спря на нещо в левия край на картината. На хоризонта имаше тъмно петно, което не беше забелязал досега. То беше светлосиво и бледо, почти прозрачно.
Нейтън се намръщи и се наведе. Какво, да го вземат мътните, беше това? Човек? Сянка? Просто мръсно петно? Внимателно прокара палец по него. Не, определено беше боя. Значи Кам го беше нарисувал с намерението да остане.
— Камерън щеше да те убие, ако те беше видял. — Гласът на Илзе дойде от прага на вратата и Нейтън се обърна. — Не пипай картината. Това е златно правило в тази къща.
Той вдигна ръце и отстъпи крачка назад.
— Сега си на безопасно разстояние. — Илзе го дари с уморена усмивка.
От кухнята се чуваше тракането на прибори. Кейти разтребваше масата след вечеря. Бяха се нахранили почти в пълно мълчание и потискаща атмосфера.
— Илзе… — подхвана Нейтън, когато тя се обърна да си върви.
Илзе спря и зачака.
— Говорих с момичетата. Казаха, че си ги водила там. — Той кимна към картината.
— До гроба ли? — учуди се Илзе. — Как се заговорихте за това?
— Ло го е нарисувала.
На лицето ѝ се появи едва доловима усмивка.
— Да. Разбира се. — Илзе влезе в стаята и застана до него пред картината. — Идеята беше глупава. Преди няколко седмици, след като Софи си нарани ръката, ги заведох на гроба на пикник. Опитвах се да измисля някакво развлечение, а и си помислих, че ще е от полза за Ло, ако го види, че вече няма да ѝ изглежда толкова мистериозно — и гробът, и всички истории за него.
