Изгубеният полностью

Намести се на износената седалка и се настани удобно. Зандър се обърна към него, но не каза нищо, когато видя, че си е затворил очите. Нейтън не се тревожеше, той можеше да мълчи по-добре от всеки друг. Можеше да изкара седмици, без да проговори, и го беше правил няколко пъти. Синът му беше отгледан насред градска суматоха и постоянна шумотевица, така че той първи щеше да наруши мълчанието.

— Наистина много харесвах чичо Кам.

Нейтън отвори очи. Не бяха минали дори три минути, както видя от часовника на таблото.

— Странно е, че го няма — шепнеше Зандър.

— Знам.

Наистина разбираше. Имаше чувството, че накъдето и да погледнеше, всичко му напомняше за Камерън. Двамата играеха на крикет на двора като деца, надпреварваха се с конете като тийнейджъри и се опитаха да си изкарват прехраната от земята като мъже. Кам винаги беше действал методично. Обмисляше какво трябва да се направи, за да се постигне желаният резултат, след което правеше точно това. Нейтън по-скоро правеше нещо и се надяваше да извади късмет. Камерън беше доказвал безброй пъти, че неговият начин е по-добър.

— Излязох, за да продължа да търся — рече Зандър и кимна към най-близкия навес. — Исках да разбера какво е изгубил чичо Кам.

— Ако въобще Ло е права.

— Да, точно така. Кой знае? — Синът му поклати глава. — Бездруго е безсмислено. Можеш да търсиш нещо тук, докато умреш, и никога да не го намериш. Имението е прекалено голямо.

— Май си прав.

— Прав съм. — Зандър се обърна към баща си с по-настоятелен глас: — Мислих за нещо. Според мен трябва да си тръгнеш оттук.

Нейтън примига насреща му.

— Какво искаш да кажеш?

— Напусни фермата си. Премести се. Направи някаква голяма промяна.

— Каква например? За какво говориш?

— Ела в Бризбейн.

— Не мога да дойда в Бризбейн. Какво ще правя там? — Нейтън се опита да си се представи. Стъпил на бетон. Обграден отвсякъде от стени. С коли навсякъде.

— Направи нещо — продължи Зандър. — Трябва да има някаква друга работа, която можеш да вършиш. Започни да работиш в парк или нещо подобно. Не е нужно да е в офис.

— Ами имотът?

— Зарежи го.

— Не мога, приятелче. — Нейтън заговори по-тихо, въпреки че бяха само двамата: — Не мога да си го позволя. Длъжник съм на банката. Ще се наложи да продавам.

— Продавай тогава!

— Господи, Зандър! На кого?

— Не знам. Просто се отърви от този имот. Моля те, татко. Трябва да си тръгнеш. Това място не е добро за теб.

— Какво има, приятел? Защо изведнъж започна да говориш така? — Много добре знаеше защо.

— Защото…

Нейтън зачака. Изминаха по-малко от трийсет секунди, преди синът му да продължи:

— Защото не искам да свършиш като чичо Кам.

— Зандър…

— Какво? — сопна се момчето. — Няма да се случи ли? Това ли ще ми кажеш? Нека позная — ти си много добре и няма начин дори да си помислиш да постъпиш като чичо Кам.

Нейтън не отговори.

— Защото всички са си мислели, че Камерън е добре — продължи Зандър. — Така де, може би не напълно добре през последните няколко седмици, но много по-добре от теб.

Нейтън никога не беше виждал сина си такъв и това малко го изплаши.

— Никой не казва, че си добре, татко. Когато идвам на гости или говоря с баба по телефона, никой не казва, че нещата при теб са наред.

Нейт продължи да мълчи.

— Хари каза, че си се отказал от разрешителното за оръжие.

— За бога, Хари трябваше да си гледа работата.

— Ще го подновиш ли?

— Да, явно трябва да го направя, след като всички вие толкова се тревожите. — Нейтън се опита да говори спокойно. — Смятах, че ще се зарадваш. Постоянно участваш в онези протести.

— Нямаш си доверие, когато има оръжие наблизо. Защо това да ме радва? — Зандър звучеше изтощен.

— Не това е причината, приятелче.

— Така ли?

— Да. — Нейтън отмести поглед. — Да. Имам предвид, че тук има цял оръжеен шкаф, нали? Това изобщо не ме притеснява.

— Тук не си съвсем сам.

Нейтън започна да диша дълбоко, докато не се успокои малко.

— Слушай. Извинявай. Не е твоя работа да се тревожиш…

— Не се извинявай — прекъсна го Зандър. — Направи нещо по въпроса. Премести се. Някъде, където ще има други хора. Започни отначало. Може би мама ще ти заеме малко пари. Знам, че те заряза, но…

— Раздялата беше по взаимно съгласие, благодаря много, приятел.

— … тя е много по-щастлива, откакто е с Мартин. Обзалагам се, че ще ти помогнат, ако ги помоля…

— Не го прави. Говоря сериозно, Зандър. Не моли майка си.

— Господи, татко, тогава ти трябва да направиш нещо. Слушаш ли ме изобщо? — Младежът прокара ръка през косата си. — Просто се страхувам, чу ли? Страхувам се, че имотът и всичко това… — посочи към празнотата зад прозореца той — … че цялата тази проклета пустош ще те пипне, както направи с чичо Кам.

Тишината, която настана, беше по-оглушителна от ръмженето на двигателя. Досега Нейтън не беше и помислял, че е възможно да се почувства още по-нещастен от положението, в което се намираше.

— Няма нужда да се страхуваш. Какво да направя, за да се почувстваш по-добре?

— Като за начало можеш да си включиш радиото.

— Добре. Лесна работа.

— И да го използваш от време на време. Казвай на хората, че си жив.