— Така ли смяташ да се държиш, докато си заминеш? Защото не съм сигурен, че мога да издържа още три дни.
— Ще помислиш ли над онова, което ти казах?
— Над кое? За преместването ли? Приятелю, нали вече говорихме…
— Не, не сме. Ти дори не помисли над предложението ми. Но да, както и да е. Сам го каза — ще си замина след три дни, а ти отново ще останеш сам и ще можеш да правиш каквото си пожелаеш. Всичко пак ще стане такова, каквото искаш.
— Приятелю, не искам да е така.
— Глупости, ти…
От стаята се чу тихо тупване, сякаш някой беше изтървал обувки, и двамата погледнаха по посока на шума. Нейтън тръгна към вратата.
— Аз ще отида — спря го Зандър. — Ти трябва да си проясниш малко главата.
Синът му влезе в стаята на баба си и го остави сам в коридора.
Нейтън си помисли, че е истински късметлия. Години наред Зандър не му беше създавал никакви неприятности. Не бягаше от училище, държеше се възпитано с възрастните хора, не пиеше и не вземаше наркотици, поне доколкото му беше известно. Синът му беше много добродушен и Нейтън се учудваше, че двамата с Джаки бяха създали такова дете. Явно най-накрая се беше осъзнал и бе започнал да се държи като нормално хлапе.
Въпреки това му беше по-лесно, когато Зандър беше по-малък. Съвсем ясно помнеше онзи ден преди шестнайсет години, когато Джаки му каза, че е бременна. Очите ѝ блестяха от радост и известно време двамата успяха да се преструват, че бракът им не е започнал да се разпада.
Нейтън чу пускането на водата в тоалетната в малката баня в коридора. От дневната все още се носеха разговори, но тонът им беше станал различен. Погребението беше към своя край. Хората скоро щяха да се разотидат. Поднос с полуизядени сандвичи беше оставен на ръба на масичката до телефона и заплашваше да се обърне. Нейтън го взе и тръгна към кухнята.
Спомни си, че Джаки скоро спря да се усмихва. Бременността ѝ се оказа тежка. Сутрин ѝ се гадеше много и ѝ се повдигаше от абсолютно всичко, освен от постен ориз. Това продължаваше почти през целия ден и спря далеч по-късно, отколкото обещаваха книгите. Тя лежеше на дивана в жегата с кофа до себе си и отказваше всичко, което Нейтън се сетеше да ѝ предложи.
Сега мина покрай тоалетната и чу вратата да се отключва. Пребледняла и стиснала смачкана на топка салфетка, излезе Кейти.
— Как се чув…? — Той млъкна, когато кървясалият ѝ поглед се спря на подноса със сандвичите и я накара да се задави по начин, който не беше виждал от шестнайсет години. — О! — прошепна едва чуто Нейтън.
Погледите им се срещнаха и не се откъснаха един от друг. От изражението ѝ разбра, че е познал.
— Ъъъ, поздравления?
Кейти не отговори, само притисна салфетката до устните си.
— Върви да седнеш — каза ѝ Нейтън. — Ще намеря Саймън.
— Чакай! Недей! — Тя светкавично го хвана за китката. Стисна го толкова силно, че му причини болка. — Не го викай.
— Защо?
Кейти избърса ъгълчетата на устата си с опакото на ръката.
— За бога, защо според теб?
За миг Нейтън се опита да се убеди, че може да е Бъб, дори Хари — защо пък не?
— Камерън? — промълви той най-накрая.
Кейти кимна.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Няма ли вероятност да е Саймън?
Тя изкриви уста.
— Двамата с него не се разбираме от известно време. — По челото ѝ бе избила нова пот.
— Камерън знаеше ли?
— Да.
Нейтън погледна към дневната, където опечалените се бяха преместили, и забеляза тила на Саймън. Чу се смях и бързо заглъхна.
— Искаш ли да говориш с лекаря? — попита я най-накрая той.
Кейти поклати глава.
— А с друг?
Тя се засмя сухо.
— С кого? С кого другиго мога да говоря тук? Няма никой.
Нейтън се поколеба, после я хвана за ръката и бързо я поведе по коридора.
— Ела тук. — Той отвори вратата на стаята на Зандър. — Разкажи ми.
Кейти седна на леглото, а Нейтън се подпря на стената. Изчака я да разгледа цветята по кувертюрата.
— Саймън дължи пари — започна най-накрая тя. — В Англия беше водопроводчик. Знаех, че нещата са зле, но се оказа, че е много по-лошо от очакваното. Или поне по-лошо, отколкото ми казваше той. Дължи много пари на ужасно много хора и нямам представа какво смята да прави. — Младата жена поклати раздразнено глава. — Истината е, че имаме голяма нужда от тези пари. Или поне той.
— Добре.
— Аз не исках да идваме да работим тук. — Кейти мачкаше кувертюрата, докато говореше. — Извинявай, но е прекалено самотно, а вече бях достатъчно дълго в имотите на запад. Исках да се приберем у дома, но Саймън каза, че трябва да спестим възможно повече пари, иначе няма да имаме нищо, когато се приберем вкъщи. — Тя млъкна за миг. — Нямам представа дали е така, или не. Вече не знам доколко мога да му вярвам.
— Значи Саймън е искал да работи тук?
— Да. Срещнахме Камерън в кръчмата в града, както казахме, но… — Кейти погледна ръцете си, които продължаваха да мачкат кувертюрата. — Извинявай, знам, че ти е брат, но нямах добро предчувствие за цялата тази работа.
— В какъв смисъл?
