Все още имаше дневна светлина. Беше следобед. Зимните лъчи на слънцето бяха сиви и меки, но не беше тъмно. Способностите ми не се проявяват, докато не мръкне. Мога да усещам мъртвите и някои други неща на дневна светлина, но си имам ограничения. Последният път, когато бях правила нещо подобно, беше тъмно. Подхождах към магията по същия начин, по който и към всичко друго. Директно, с употребата на груба сила. Комарджийският момент беше, че разчитах силите ми да са по-големи от тези на човека, направил магията. Нещо като теорията, че мога да понеса повече бой, отколкото той или тя могат да ми причинят.
Дали това бе вярно и на дневна светлина? Щяхме да разберем. Въпрос: Дали магията беше само на дръжката на вратата? Може би. Аз бих я заключила, независимо от магията. Защо просто да не прекараме посредника?
Извадих браунинга и се отдръпнах. Съсредоточих се, концентрирайки вниманието си върху една точка близо до ключалката, но не върху нея. Изчаках, докато това парче дърво стана единственото, което съществуваше. В ушите ми бе абсолютна тишина. Ударих го с всичко, което имах. Вратата се разтресе, но не се отвори. Още два удара и дървото се разцепи. Ключалката поддаде.
Нямаше изблик на светлина. Ако някой ме наблюдаваше отстрани, нямаше да забележи нищо друго, освен как падам назад. Цялото ми тяло беше изтръпнало, сякаш бях бръкнала с пръст в контакта.
Чух забързани стъпки в къщата. Пропълзях до отворената врата. Издърпах се на крака, като използвах парапета. Полъх на хладен въздух обрули лицето ми. Тръгнах надолу по стълбите, преди да съм сигурна, че мога да вървя. Трябваше да открия Луи, преди Елвира да ме хване. Ако не откриех доказателство, тя можеше да поиска да ме арестуват за влизане с взлом и щяхме да се озовем в по-лоша ситуация, отколкото в началото.
Залитнах надолу по стълбите, стиснала с едната ръка парапета в мъртва хватка, докато с другата държах пистолета. Мракът беше като черно кадифе. Не можех да видя нищо извън процеждащата се дневна светлина. Дори нощното ми зрение се нуждае от малко светлина. Чух стъпки зад себе си.
- Луи, долу ли си?
Нещо се размърда в мрака под мен. Звучеше голямо.
- Луи?
Елвира стоеше на върха на стълбите. Беше обгърната от светлина, сякаш се намираше в ореол с размерите на човешко тяло.
- Госпожице Блейк, настоявам моментално да напуснете собствеността ми.
Кожата ми все още щипеше от нещото на ключалката. Само ръката на парапета ме поддържаше изправена.
- Ти ли направи магията на вратата?
-Да.
- Добра си.
- Явно не достатъчно. А сега, наистина настоявам да се качите по стълбите и да напуснете собствеността ми.
От мрака долетя ниско ръмжене. Не звучеше като плъх и определено не звучеше като човек.
- Излез, излез където и да си - казах аз.
Ръмженето стана по-силно и по-близко. Нещо голямо и космато се стрелна през бледите снопове светлина. Един поглед ми беше достатъчен. Винаги можех да кажа, че съм го сметнала за Луи. Облегнах се на парапета и изкрещях. Изкрещях за помощ с цялата сила, която успях да събера.
Елвира хвърли поглед зад гърба си. Чух далечните викове на полицията, нахлуваща през входната врата.
- Проклета да си.
- Думите не струват - отвърнах аз.
- Ще бъдат повече от думи веднага щом ми остане време.
- Разкарай се.
Тя се затича към къщата, а не извън нея. Нима бях сгрешила? Въз-можно ли е Луи да е бил вътре през цялото време, а аз да се намирах насаме с друг косматко? Дали беше Джейсън?
- Джейсън?
Нещо се качи по стълбите и надникна към слабата светлина. Беше куче. Голямо, космато куче от смесена порода с размерите на пони, но не беше превръщач.
- Проклятие.
Отново изръмжа към мен. Изправих се и започнах да отстъпвам по стълбите. Не исках да го наранявам, ако не се налагаше. Къде беше Долф? Досега трябваше да е дошъл.
Кучето ми позволи да отстъпя. Очевидно трябваше да пази само мазето. Това ме устройваше.
- Добро кученце.
Забавих, докато успея да докосна счупената врата. Затръшнах я, задържайки бравата. Кучето се удари с грохот в нея. Собственото му тегло я държеше затворена.
Бавно отворих задната врата. Кухнята беше дълга, тясна и бяла. От другата част на къщата долитаха гласове. Ниско ръмжене изпълваше къщата. Звукът накара космите по врата ми да настръхнат.
- Не е нужно никой да бъде наранен - прозвуча гласът на Долф.
- Точно така - отвърна Елвира. - Напуснете веднага и никой няма да пострада.
- Не можем да го направим.
Коридор, състоящ се от една стена и стълбище, водеше извън кухнята към всекидневната и гласовете. Проверих стълбището, беше празно. Продължих да вървя, приближавайки се към гласовете. Ръмженето прозвуча отново, по-близо.
Долф изкрещя:
- Анита, домъкни си задника тук!
Накара ме да подскоча. Нямаше как да ме е видял все още. Входът към всекидневната представляваше отворен портал. Клекнах и надникнах покрай стената. Елвира стоеше с лице към тях, а до нея имаше вълк с размерите на пони. Ако човек само му хвърлеше поглед, можеше да го обърка с голямото куче. Беше добро прикритие. Съседите го виждат и си мислят, че е куче.
