Той поклати глава.
- Не е. Смятах, че си ни видяла в най-лошата ни светлина - разсмя се високо и горчиво. - О, боже, сега наистина ни видя.
Посегнах към него, да го успокоя, да направя нещо.
- Не ме докосвай! - изкрещя ми той.
Озовах се с гръб, притиснат към далечната стена. Това беше най-голямото разстояние, на което можех да се отдалеча, без да напускам стаята.
- Какво, по дяволите, ти става?
- Желая те, сега, тук, след като видях това.
- Възбуди те? - Направих го да прозвучи като въпрос.
- Господ да ми е на помощ - отвърна той.
- Това ли представлява сексът за вас, не убийството, а преди това?
- Може да е това, но не е безопасно. В животинската си форма сме заразни. Знаеш го.
- Но е изкушаващо.
- Да. - Той припълзя към мен и аз почувствах, че се отдръпвам. Отново застана на колене и ме загледа. - Аз не съм просто мъж, Анита. Аз съм това, което съм. Не те моля буквално да прегърнеш другата половина, но трябва да я видиш. Трябва да знаеш какво е или между нас няма да се получи. - Той изучаваше лицето ми. Или вече си промени мнението?
Не знаех какво да му отговоря. Очите му вече не изглеждаха диви. Бяха станали мрачни и дълбоки. В погледа му, в лицето му, имаше горещина, която нямаше нищо общо с ужаса. Той застана на четири крака, движението бе достатъчно да го приближи до мен. Взирах се в лицето му само от няколко сантиметра. Изпусна дълга настръхваща въздишка и кожата ми защипа от енергия. Остави ме задъхана. Другостта му се удряше в мен като разбиващи се вълни. Притисна ме до стената като невидима ръка.
Той се наклони към мен и устните ни почти се докоснаха, после се извърна. Дъхът му пареше встрани на лицето ми.
- Помисли си как може да бъде. Да правиш любов по този начин, да чувстваш тръпките на силата по кожата си, докато съм в теб.
Исках да го докосна и същевременно се страхувах да го направя. Той се отдръпна назад достатъчно, за да ме гледа в очите, достатъчно близо, за да ме целуне.
- Ще е толкова хубаво. - Устните му се докоснаха до моите. Прошепна следващите думи в устата ми, като някаква тайна: - И цялото това желание идва от гледката на кръвта и смъртта, и представата за страха й.
Изправи се, сякаш някой го дръпна с конци. Беше бързо като магия. Накара Алфред да изглежда бавен.
- Това съм аз, Анита. Мога да претендирам, че съм човек. По-добър съм от Маркус, но е просто игра.
-Не. - Гласът ми беше само шепот. Преглътна достатъчно силно, че да го чуя.
- Трябва да вървя.
Предложи ми ръката си. Осъзнах, че така, както съм застанала, не може да отвори вратата, не и без да ме удари с нея.
Знаех, че ако откажа ръката му, нещата ще приключат. Той никога няма да ме попита отново и аз никога няма да кажа „да“. Поех я. Той изпусна дълга въздишка. Кожата му бе гореща на допир, почти изгаряща. Изпращаше малки шокови вълни по дланта ми. Да го докосвам с цялата тази сила, освободена в стаята, беше твърде изумително, за да се опише с думи.
Вдигна ръката ми към устата си. Не я целуна, а по-скоро се зарови в нея, потърка я в бузата си, прокара език по китката ми. Пусна я толкова рязко, че залитнах назад.
- Трябва да изляза оттук, веднага. - По лицето му отново беше избила пот.
Той пристъпи в стаята. Този път осветлението беше включено. Едуард седеше на стола с ръце, отпуснати в скута. Не се виждаше оръжие. Стоях на вратата на банята и чувствах как силата на Ричард се извива и изпълва външната стая като дълго задържана вода. Едуард показа
впечатляващо самообладание и не посегна към пистолета си.
Ричард се отправи към вратата, а човек почти можеше да почувства вълните от придвижването му във въздуха. Спря се с ръка на бравата.
- Ще кажа на Маркус, ако мога да го хвана насаме. Ако Рейна се намеси, ще трябва да измислим нещо друго.
Хвърли ми един последен поглед, след което изчезна. Почти очаквах да побегне надолу по коридора, но не го направи. Самоконтрол в най-висша форма.
Двамата с Едуард стояхме на вратата и го наблюдавахме как изчезва зад ъгъла. Той се обърна към мен.
- Ти се срещаш с това.
Само няколко минути по-рано щях да се обидя, но кожата ми вибрираше с остатъците от силата на Ричард. Повече не можех да се преструвам. Беше ме помолил да се омъжа за него и аз се бях съгласила. Но не бях разбрала, не и наистина. Той не беше човек. Напълно и наистина, не беше.
Въпросът бе колко голямо значение имаше това? Отговорът: нямах ни най-малка представа.
Проспах неделната утрин и пропуснах църквата. Не успях да се прибера преди седем сутринта. Нямаше начин да успея за службата в десет. Господ със сигурност разбираше нуждата от сън, даже и при положение, че на него не му се налагаше да спи.
Късният следобед ме завари във Вашингтонския университет. Бях в офиса на д-р Луис Фейн, Луи за приятелите. Ранната зимна вечер изпълваше небето с пухкави розови облаци. През единствения прозорец на офиса му, като осветен екран за облаците, се показваха ивици небе. Оценили го бяха на прозорец. Повечето докторанти нямаха. Докторантите са ниско ценени на територията на колежите.
