Но не беше „може би“. Ако Ричард беше човек, щях да съм една много щастлива сгодена жена. Естествено, имаше и друг мъж, който не беше човек и известно време се беше опитвал да ме накара да излизам с него. Жан-Клод беше казал, че Ричард е човек, колкото е и той. Не му бях повярвала, но вече започвах. Изглежда дължах извинение на Жан-Клод. Не че някога щях да му го призная.
- Вчера в офиса ми дойде една писателка, Елвира Дрю. Пише книга за превръщачите. Звучи законно и може да е позитивна презентация -обясних му за вида на книгата.
- Всъщност звучи добре - отвърна той. - Къде се вписвам аз?
- Познай.
- Липсва й интервю с плъхолак.
- Бинго.
- Не мога да си позволя да се разкрия, Анита. Знаеш го.
- Не е нужно да си ти. Има ли някой сред вас, който би искал да се срещне с нея?
- Ще поразпитам.
- Благодаря ти, Луи - изправих се.
Той също стана и ми протегна ръка. Ръкостискането му беше твърдо, но не много силно точно каквото трябва. Зачудих се колко ли е бърз и колко ли ще му е лесно да смаже ръката ми на пихтия. Вероятно е било изписано на лицето ми, защото той каза:
- Може би е по-добре да спреш да се виждаш с Ричард, докато си изясниш нещата.
Кимнах.
- Да, може би.
За момент постояхме в мълчание. Изглежда нямаше какво повече да си кажем, така че си тръгнах. Бяха ми свършили остроумните отговори, не се сещах дори за някоя хубава шега. Едва се бе смрачило и бях уморена. Достатъчно уморена, че да ида вкъщи, да се промъкна в леглото и да се скрия. Вместо това се отправих към „Кафенето на лунатиците“. Щях да се опитам да убедя Маркус да ми позволи да разговарям с полицията. Осем липсващи, един мъртъв човек. Не беше нужно да са свързани. Но ако ставаше дума за върколак, тогава той или пък Рейна щяха да знаят кой извършва убийствата. Щяха ли да ми кажат? Може би да, може би не, но трябваше да попитам. На мен щяха да кажат неща, по-близки до истината, отколкото на полицаите. Забавно, как всички чудовища ми се доверяваха, но не и те двамата. Човек започваше да се чуди защо се чувстваха толкова комфортно край мен.
Аз вдигах зомбита и убивах вампири. Коя бях, че да хвърлям камъни?
Крачех сама по тротоара в университетското градче към колата си. Вървях от едно езерце светлина към следващото. Дъхът ми излизаше като мъгла на светлината на уличните лампи. Беше свободната ми вечер, затова бях облечена изцяло в черно. Бърт не ми позволяваше да нося черно на работа. Твърдеше, че създава погрешно впечатление - твърде сурово - свързвано със злата магия. Ако се беше постарал да направи някакво проучване, щеше да разбере, че червеното, бялото и една камара други цветове също се използват в злите ритуали. Зависеше от религията. Беше много англосаксонско от негова страна да забрани само черното.
Черни дънки, черни въздушни найкове със синьо лого, черен пуловер и черен тренчкот. Даже пистолетите и кобурите ми бяха черни. Тази вечер просто бях изцяло едноцветна. Носех и сребро, но беше скрито под пуловера; кръст и по един нож на всяка предмишница. Отивах в „Кафенето на лунатиците“. Щях да се опитам да убедя Маркус да ми позволи да споделя информация с полицията. Липсващите ликантропи, даже онези като Пеги Смиц, които не искаха тайната им да бъде разкрита, вече бяха отвъд негативната публичност. Бяха мъртви. Трябваше да са. Няма начин да задържиш осем превръщачи против волята им за толкова дълъг период. Не и живи.
Нямаше да пострадат, ако съобщим на полицията, а имаше шанс да се предотврати изчезването и на други. Трябваше да разговарям с хората, които последни бяха виждали изчезналите. Защо никой от тях не се бе съпротивлявал? Това трябваше да е следа. Рони беше по-добра в тези неща от мен. Може би имаше възможност утре двете с нея да излезем да разследваме.
Щеше ли Ричард да е там? Ако да, какво се очакваше да му кажа? Мисълта ме накара да спра. Стоях в студа, хваната като в капан между две улични лампи. Не бях готова да виждам Ричард отново. Но имахме мъртвец, а може би и повече от един. Не можех да се крия само защото не искам да го срещам. Щеше да си е чиста проба проява на малодушие.
В интерес на истината, по-скоро бих се изправила срещу стадо вампири, отколкото пред един кандидат-годеник.
Вятърът изсвири зад гърба ми, сякаш зад мен се движеше виелица. Косата ми се развя около лицето. Дърветата обаче бяха ледено неподвижни, нямаше вятър. Завъртях се рязко с браунинга в ръка. Нещо ме удари по гърба и ме запрати на тротоара. Опитах се да се предпазя, като омекотя удара в асфалта с ръце. Вцепениха се и изтръпнаха. Не ги усещах. Главата ми политна надолу.
Има един момент след наистина добър удар по главата, в който не можете да реагирате. Замръзнал в пространството момент, когато се чудите дали някога отново ще можете да се движите.
