Някой беше седнал на гърба ми. Ръцете му рязко дръпнаха палтото ми наляво. Чух късането на тъканта. Чувствителността започваше да се връща в ръцете ми. Бях загубила браунинга. Опитах се да се превъртя на една страна и да извадя файърстара. Нечия ръка отново удари главата ми в тротоара. Пред очите ми избухнаха светлини. Притъмня ми, а когато отново можех да виждам, мярнах лицето на Гретхен, наведено над мен.
В ръката си държеше сноп от косата ми, болезнено опънат на една страна. Парче от пуловера ми бе откъснато от рамото. Устата на Грет-хен бе широко разтворена, а зъбите й проблясваха в мрака. Изкрещях. Файърстарът бе заклещен под тялото ми. Посегнах към един от ножовете, но беше под ръкава на палтото и ръкава на пуловера. Нямаше да успея да го извадя навреме.
Чу се пронизителен крясък, но не от мен. На края на тротоара стоеше жена и пищеше. Гретхен вдигна глава и изсъска. Мъжът, който придружаваше жената, я хвана за раменете и я изблъска настрани. Побягнаха. Мъдро.
Забих ножа в гърлото й. Не беше смъртоносен удар и го знаех, но се надявах, че ще се отдръпне. Че ще ми даде възможност да докопам пистолета. Не го направи. Забих ножа до дръжката, по ръката ми потече кръв и изцапа лицето ми. Тя се стрелна надолу към гърлото ми. Ножът не беше свършил работа. Все още бях затиснала пистолета. Разполагах с цяла вечност да съзерцавам как устата й се спуска над мен, да знам, че ми предстои да умра.
Нещо тъмно се удари в нея и я отхвърли настрани. Останах задъхана и премигваща върху тротоара. Файърстарът бе в ръката ми. Не помнех да съм го вадила. Практика, практика, практика.
Върху Гретхен имаше плъхолак. Тъмната му муцуна се стрелна надолу, оголила проблясващи зъби. Тя го сграбчи за муцуната, удържайки щракащите зъби далече от гърлото си. Една покрита с козина лапа разсече бледото й лице. Рукна кръв. Гретхен изкрещя и го удари в стомаха с една ръка. Това го повдигна във въздуха достатъчно, за да сложи краката си под него. Повдигна ги и го запрати настрани. Плъхолакът се преметна като хвърлена топка.
Гретхен се озова на крака като с магия. Наведох цевта на оръжието, като все още лежах на земята, но тя бе изчезнала в храстите след плъхо-лака. Бях пропуснала шанса си.
От мрака се разнесе ръмжене и звук от чупене на клони. Трябваше да е Луи. Не познавах толкова много плъхолаци, които биха ми се притекли на помощ.
Изправих се и светът се завъртя. Залитнах и ми отне цялата воля да се задържа на крака. За пръв път се зачудих колко ли лошо съм ранена. Знаех, че съм поожулена, защото можех да почувствам острата болка, характерна за смъкването на първия слой кожа. Вдигнах ръка към главата си и я свалих покрита с кръв. Част от нея бе моя.
Опитах се да направя още една стъпка и успях. Може би просто се бях опитала да се изправя твърде бързо. Надявах се да е така. Не знаех дали един плъхолак може да се справи с вампир, или не. Но нямах намерение да стоя на открито и да чакам резултата.
Бях стигнала до дърветата, когато те се претърколиха от мрака и ме връхлетяха. За втори път се озовах на земята, но нямах време да си поемам дъх. Превъртях се на дясната си страна и насочих ръка към шума. Движението беше твърде рязко и зрението ми се замъгли. Когато отново успях да фокусирам, Гретхен бе забила зъбите си във врата на Луи. Той издаде пронизителен, див писък. Не можех да я застрелям, както си лежах на земята, единственото, което виждах, бе тялото на плъха и ръцете и краката й, обвити около него. Единственото място, на което можех да я прострелям и убия, бе една ивица от русата й глава. Не смеех да се пробвам. Можех да убия и Луи. Даже и да не бях замаяна, подобен изстрел беше много несигурен.
Изправих се на колене. Светът се завъртя и започна да ми се гади. Когато всичко най-сетне застана неподвижно, все още нямаше по какво да стрелям. Някаква игра на светлината от далечната улична лампа проблясваше по кръвта, течаща от гърлото му. Ако зъбите й бяха като на Луи, досега да беше мъртъв.
Стрелях в земята близо до тях с надеждата, че това ще я изплаши. Не се получи. Прицелих се към едно дърво точно над главата й. Беше максимално близкото разстояние до Луи, на което смеех да стрелям. Куршумът експлодира в дървото. Едно синьо око погледна към мен, докато тя продължаваше да се храни. Щеше да го убие пред очите ми.
- Застреляй я. - Това беше гласът на Луи, променен от косматите челюсти, но все пак неговият. Очите му се изцъклиха и затвориха, докато го гледах. Последни думи.
Поех си дълбоко въздух за баланс и се прицелих, стиснала пистолета с две ръце, едната закриваща другата подобно на чаена чаша. Мярнах бледото око. Зрението ми се замъгли. Чаках ослепяла на колене да се избистри, за да натисна спусъка. Ако зрението ми изчезнеше, докато стрелях, щях да ударя Луи. Нямах други възможности. Или пък имах.
- Ричард ме помоли да се омъжа за него и аз се съгласих. Можеш да помиришеш лъжата. Съгласих се да се омъжа за друг. Не е нужно да правим това.
