Времето се забърза. Той почувства как червеите ядат плътта му, почувства как се разлага дълбоко под земята, раздробен на безброй парчета, които искаха да пищят, но нямаха глас да го сторят; в същия миг, като вятър, полетя със смях покрай звездите към безкрайните места между живота и смъртта. За миг дори и самата врата на Тайната се отвори и на входа стоеше и го викаше една тъмна сянка…
Дълго след като Елиас бе прибрал меча, Гутулф все още лежеше и се задушаваше на стъпалата пред Престола от драконова кост; очите му горяха от сълзи, пръстите му се присвиваха безпомощно.
— Сега разбра ли? — попита кралят доволно, все едно току-що бе дал на приятеля си да опита глътка от някое особено хубаво вино. — Разбираш ли защо не бива да се проваля?
Графът на Утаниат бавно се изправи. Дрехите му бяха мръсни. Той обърна безмълвно гръб на господаря си и се запрепъва по пода на тронната зала, без да погледне назад.
— Виждаш ли? — извика Елиас след него.
Три гарвана кацнаха на перваза. Един до друг. Жълтите им очи блестяха.
— Гутулф? — Елиас вече не викаше, но все пак гласът му се разнесе през тихата стая като биене на камбана. — Върни се, приятелю.
— Бинабик! — извика Саймън. — Какво правят тези птици?!
Тролът погледна накъде сочи Саймън. Гарваните кръжаха бясно в небето над главите им.
— Нещо ги е подплашило. — Бинабик сви рамене. — Не разбирам много от нравите на птиците…
— Не, те търсят нещо! — развълнувано каза Саймън. — Търсят нещо! Сигурен съм! Само ги погледни!
— Но кръжат над нас.
Гарваните грачеха, гласовете им прорязваха неподвижния въздух като ножове.
Слудиг дръпна юздите на коня си и се взря нагоре, присвил очи.
— Ако това не е някаква дяволска работа, значи не съм ейдонит. Гарванът е бил птица на Стария Едноок, някога в тъмните дни… — Той посочи с пръст. — Вижте там! Виждате ли птицата, която преследват?
Саймън я видя: по-малка сива птичка, която прелиташе между черните, хвърляше се ту насам, ту нататък, но не можеше да избяга на по-големите птици. Птичето бе уморено и им се изплъзваше все по-трудно.
— Това е врабче! — извика Саймън. — Като врабчетата на Моргенес! Те ще го убият!
Още докато говореше, връхлитащите гарвани като че ли усетиха, че плячката им доближава границата на възможностите си. Грачещите гласове се извисиха, като че ли в триумф. После, точно когато изглеждаше, че ловът е свършил, врабчето намери пролука, изплъзна се от черния кръг и запърха към няколко високи ели. Гарваните с крясък се спуснаха да го преследват.
— Не мисля, че е случайност, че тази птичка е тук — каза Бинабик и разви тояжката си, за да извади стрели. — Нито че гарваните толкова дълго летяха точно над нас. — После сграбчи врата на Куантака и извика: — Чок, Куантака! Умму чок!
Вълчицата хукна напред и изпод широките й лапи се разхвърча сняг. Слудиг пришпори коня си и той скочи след нея. Саймън изруга и дръпна юздите на Намиращата дома, но тя така или иначе бе решила да последва коня на Слудиг. Младежът се хвана здраво за гривата й и се затръска по неравния сняг, който хвърчеше в очите му.
Гарваните се виеха над горичката като рояк черни пчели. Бинабик изчезна сред гъстите стволове. Слудиг го последва, навел копието си. За секунда Саймън се замисли как римърсгардецът ще убива птици с копие, след това редицата дървета се издигна и пред него. Той дръпна юздите и забави кобилата. Наведе глава под един нисък клон, но не бе достатъчно бърз и купчина сняг падна във врата му.
Бинабик стоеше до Куантака в средата на горичката. Кухата пръчка бе вдигната до устата му. Бузите на трола се издуха; миг по-късно една голяма черна птица падна през клоните и запляска на бялата земя, преди да умре.
— Ето там! — каза Бинабик и посочи. Слудиг бутна нагоре копието си и заблъска с върха му клоните. Куантака скимтеше развълнувано.
Едно черно крило прелетя покрай лицето на Саймън. Гарванът се удари в тила на Слудиг и задраска безсилно по шлема му. Още един се спусна отгоре, грачеше и се въртеше около ръцете на римърсгардеца, докато той размахваше копието.
„Защо не нося шлем?“ — помисли си Саймън отвратено и вдигна ръка да предпази очите си.
Малката горичка кънтеше от гневния грак на птиците. Куантака бе качила предните си лапи върху ствола на едно дърво и тръскаше глава, все едно вече бе уловила някоя.
Нещо малко тупна от клоните и Бинабик клекна в краката на римърсгардеца и го вдигна.
— Хванах го! — извика той. — Да излезем на открито! Соса, Куантака! — Той яхна вълчицата, скри ръката си под дрехата си и се наведе, за да избегне атаката на един гарван. Дръжката на копието на Слудиг изсвистя над главата му и размаза птицата като боздуган; разпръсна се облак от тъмни пера. Миг по-късно вълчицата изнесе Бинабик извън горичката. Саймън и Слудиг бързо го последваха.
От горичката се носеше ядосано грачене, но извън нея всичко беше тихо. Саймън се обърна и погледна назад. Злобни жълти очи се вглеждаха в тях от най-високите клони — но гарваните не ги последваха.
— Спаси ли птичката?
— Нека се отдалечим малко и ще видим — отвърна Бинабик.
