След близо месец в огромната стара гора принцът и хората му най-после излязоха в равнините. Степите се проснаха пред тях, покрити с утринна мъгла, която забулваше сивия хоризонт.
Отец Странгиард ускори крачка, за да настигне Гелое, която крачеше бързо през мократа трева.
— Валада Гелое… — задъхано каза Странгиард. — Книгата, която е написал Моргенес, е просто прекрасна. Прекрасна! Валада Гелое, чели ли сте този пасаж? — Той се опита да го намери, препъна се в една туфа и насмалко не падна. — Мисля, че тук има нещо важно. Ах, колко глупаво от моя страна, колко необмислено… има много важни неща. Наистина възхитителна книга!
Гелое постави ръка на рамото на Лелет и детето спря, вперило поглед в мъглата.
— Странгиард, ще паднеш и ще се удариш — рязко каза Гелое. После го погледна очаквателно. — И?
— О, Боже! — каза архиварят и подръпна превръзката на окото си, при което загуби страницата, която бе намерил. — Не исках да ви спирам. Мога да чета и пак да ви настигам.
— Повтарям: ще паднеш и ще се удариш. Чети.
Преди Странгиард пак да намери страницата, останалите ги настигнаха.
— Слава на Бога — извика Изорн. — Излязохме от прокълнатата гора и сме на открита земя! — Двамата с Деорнот внимателно пуснаха носилката, на която лежеше Сангфугол, доволни да си починат поне за миг. Под грижите на магьосницата арфистът се оправяше бързо от онова, което би трябвало да е фатално замърсяване на кръвта, но все още не можеше да ходи дълго.
— Славете Бога колкото искате — предупреди Гелое, — но съвсем скоро може да съжаляваме, че не можем да се крием сред дърветата.
Останалата част от групата докуцука до тях. Принц Джосуа помагаше на Таусър, който ходеше замаян и мълчалив; очите на стареца гледаха нагоре, все едно се взираше в някакъв далечен рай, скрит зад забуленото от мъгла небе. Воршева и херцогиня Гутрун вървяха малко след тях.
— Минаха много години, откакто съм виждал Тритингите, дори и тази по-питомна част — каза Джосуа. — Почти бях забравил красотата им. — Той затвори очи и се замисли, после отново ги отвори и се взря в неясния хоризонт. — Не приличат на никоя друга земя по целия Остен Ард… някои ги наричат Масата на Бога.
— Ако това наистина е масата на Бога — каза Сангфугол със слаба усмивка, — тогава, принце, Той ни използва вместо зарове. Ейдон да ме спаси, аз съм роден да пея за Джак Мандуоуд и разбойниците му, а не да подражавам на скитанията им из горите. — Той се измъкна с пъшкане от носилката. — Трябва да се махна от този друсащ уред за мъчения и да седна… на тревата ми е по-добре. Страхувам се от болния си крак повече, отколкото от мокрото.
— Ама че благодарност — каза Изорн с усмивка. — Май трябва да ти покажа какво означава истинско мъчение, арфисте.
— Тук ще направим почивка — каза Джосуа. — Никой да не се отдалечава, а ако отивате на повече от хвърлей камък, вземете някого със себе си.
— Е, значи излязохме от гората. Да можеше да го види Айнскалдир — въздъхна Деорнот и се замисли за гроба на римърсгардеца на една от тихите полянки на Шисае’рон: проста могила, отбелязана само с шлема му и Дървото на Странгиард. Дори и лечителските умения на Гелое не успяха да го спасят от ужасните рани, които бе получил, докато предвождаше бягството им от норните. Сега буйният Айнскалдир щеше да лежи завинаги на място с безвременно спокойствие. Деорнот поклати глава. — Корав мъж беше той, благословен да е. Така и не се предаде… но не мисля, че вярваше, че ще успеем да се измъкнем.
— Нямаше да успеем, ако не беше той — каза Изорн. — Той е още една отметка в списъка.
— Списък ли?
— Списъкът на това, което трябва да върнем на враговете си — на Скали, на Елиас и на всички останали. — Широкото лице на Изорн бе сурово. — Ние сме в кръвна вражда. Някой ден ще си платят за всичко, което направиха. И когато това стане, Айнскалдир ще гледа от небето. И ще се смее.
Деорнот не можа да се сети какво да каже. Ако Айнскалдир можеше да гледа битки от небето, наистина щеше да се смее. Въпреки цялата набожност на Айнскалдир, изглеждаше срамно, че е пропуснал старите безбожни дни на Римърсгард и че ще му се наложи вместо това да прекара вечността в по-тихата обстановка на ейдонитския рай.
Воршева тихо каза нещо на херцогиня Гутрун и тръгна надолу по влажната ливада. Движеше се като насън, очите й сякаш не бяха спрени на нищо, следата й криволичеше в тревата.
— Воршева! — извика Джосуа, гласът му бе по-остър от обикновено. — Не ходи сама! Мъглата е много гъста, ще се изгубиш.
— Ще трябва да отиде много далеч, за да не можем да я чуем, принц Джосуа — каза херцогиня Гутрун и подхвана Таусър по-здраво за лакътя.
— Може и така да е, но бих предпочел да не се препъваме през мъглата и да крещим. Току-виж някой ни чул. Със сигурност не си забравила толкова бързо преследвачите ни от Наглимунд.
Гутрун поклати глава — признаваше правотата му. Воршева, която явно не чуваше разговора им, вече бе само бледа фигура, която се плъзгаше през мъглата като призрак.
— Проклетата й дързост — въздъхна Джосуа, загледан след нея.
