— Тумет’ай, от който видя всичко, което е останало да се вижда сега, когато ледът го е погребал. — Тролът почна да брои на пръсти. — Да’ай Чикица, в гората Алдхеорте, където за жалост бях ранен. И самия Асу’а, чиито кости са основите на Хейхолт, където си роден.
— Ситите са построили Кулата на Зеления ангел там и тя все още стои — отвърна Саймън и си я спомни как сочеше небето като бял пръст. — Непрекъснато се катерех по нея… — Той се замисли. — А онзи другият град… онзи, който се казва Енки… Енки…
— Енки-е-Шао’сейе?
— Да. Енки-е-Шао’сейе бил ли е един от Великите градове?
— Да. Ще видим и неговите руини някой ден, ако има такива, тъй като те са близо до мястото, където ще намерим Камъка на раздялата. — Той се наведе, когато Куантака прескочи една бабуна.
— Вече съм го виждал. Джирики ми го показа в огледалото. Беше красив… целият в зелено и златно. Той го нарече Летния град.
Бинабик се усмихна.
— Тогава значи си видял четири, Саймън. Малцина дори от най-мъдрите могат да се похвалят с толкова, дори и след цял дълъг живот.
Саймън се замисли. Кой би могъл да предположи, че уроците по история на Моргенес ще се окажат толкова важни? Старите градове и разкази сега бяха част от самия му живот. Изглеждаше странно как бъдещето като че ли бе неразделно свързано с миналото, така че и двете се превъртаха през настоящето, като огромно колело…
Колелото. Сянката на колелото…
Образ от един сън се издигна пред него — огромен черен кръг, който неумолимо се търкаля надолу; огромно колело, което прегазва всичко по пътя си. По някакъв начин, точно в този момент, миналото влизаше насилствено и хвърляше дълга сянка върху онова, което можеше да бъде…
Нещо бе там, в ума му, но точно отвъд досега му, нещо тайнствено, което можеше да почувства, но не и да разпознае. Беше нещо от сънищата му, нещо за Миналото и за Бъдещето…
— Мисля, че трябва да знам повече, Бинабик — каза накрая той, — но има твърде много неща за научаване. Никога не ще успея да ги запомня всичките. Кои бяха другите градове? — Той се разсея за миг поради някакво помръдване в небето пред тях: пръснати черни точки, като листа, носени от вятъра. Присви очи и видя, че са ято птици.
— Хубаво е да се знае за миналото, Саймън. Но определянето на това, което е важно, отделя мъдрите от останалите. Все пак, макар и да предполагам, че имената на Деветте града няма да са ти от полза, добре е да ги знаеш. Някога имената им са били известни на всяко дете още от бебешката му люлка.
— Асу’а, Да’ай Чикица, Енки-е-Шао’сейе и Тумет’ай вече ги знаеш — продължи той. — Джина Т’сенеи лежи потопен под южните морета. Руините на Кементари са някъде на остров Уоринстен, родното място на вашия крал Престър Джон, но никой, мисля си, не ги е виждал от много години. Също толкова отдавна невиждани са Мезуту’а и Хикехикайо, и двата загубени под северозападните планини на Остен Ард. Последният, Накига… всъщност ти си виждал и него… или поне почти си го виждал…
— Какво искаш да кажеш?
— Накига е бил градът, който норните построили много отдавна в сянката на Стормспайк, преди да се оттеглят в самата огромна ледена планина. По Пътя на сънищата с Гелое и мен ти го видя, но без съмнение си пропуснал руините му заради гигантските размери на планината. Така, посвоему, си посещавал и Накига.
Саймън потрепери, като си спомни видението на безкрайните ледени коридори в Стормспайк, на призрачно белите лица и горящите очи, които блестяха в дълбините на планината.
— Не бих искал да го видя пак. Той присви очи и погледна към небето. Птиците кръжаха мързеливо над тях. Той ги посочи и попита: — Това гарвани ли са? От доста време летят точно над главите ни.
Тролът погледна нагоре и каза:
— Гарвани, да, и при това големи. — Усмихна се злокобно. — Може би чакат да умрем и така да им помогнем в търсенето на препитание. Жалко е да ги разочароваме, нали?
— Може би могат да познаят, че умирам от глад… и че няма да издържа още много — изръмжа Саймън.
Бинабик кимна и каза сериозно:
— Колко съм небрежен! Разбира се, Саймън, наистина е вярно, че не си ял нищо от закуска насам, а… Камъните на Чъку! Горкият ти! Та това беше преди цял час! Да, сигурно бързо се приближаваш към ужасния момент на гладната смърт. — Той започна да рови в раницата си. — Е, може би ще успея да намеря някоя сушена риба.
— Благодаря — отвърна Саймън. Все пак някаква храна бе по-добре от никаква.
Докато Бинабик ровеше в раницата, Саймън още веднъж вдигна поглед към небето. Роякът черни птици все така кръжеше над тях, подхвърлян от вятъра под навъсените облаци като скъсан парцал.
Гарванът бе кацнал на перваза — накокошинен, понеже беше наистина студено. Другите от ятото — дебели и мързеливи покрай останките от бесилките, гракаха дрезгаво по клоните под прозореца. Никакви други звуци не се издигаха над тихия запуснат двор.
