— Може да се защитаваш, разбира се — весело каза той. — Това, което исках да кажа, е, че не мога да ти позволя да убиеш Приратес… дори и да предположим, че би могъл, в което не съм много убеден. Честно казано, приятелю, в момента той е по-важен за мен от теб.
Думите на краля изглеждаха толкова пълни с лудост, че за миг Гутулф бе сигурен, че сънува. Но секундите отминаваха и след като студената зала не се промени, той се насили да проговори:
— Не разбирам.
— А и не трябва. Не още. — Елиас се наведе напред; очите му блестяха като лампи, горящи зад тънко зелено стъкло. — Но някой ден ще разбереш, Гутулф. Надявам се да доживееш да разбереш всичко. В този момент обаче не мога да ти позволя да се бъркаш в делата на Приратес, така че ако имаш чувството, че трябва да си тръгнеш от замъка, ще те разбера. Ти си единственият приятел, който ми е останал. Животът ти е важен за мен.
Графът на Утаниат искаше да се изсмее, но чувството за ненормална реалност не искаше да го напусне:
— Но не толкова важен, колкото Приратес?
Ръката на краля се стрелна като нападаща змия и сграбчи ръкава на Гутулф.
— Не бъди глупак! Приратес не е нищо! Има значение онова, което ми помага да правя. Казах ти, че идва велико време! Но първо всичко ще се… промени.
Гутулф се вгледа в трескавото лице на краля и усети нещо в себе си да умира. Каза сериозно:
— Почувствах някои от промените, Елиас. Видях други.
Старият му приятел отвърна на погледа му, а после се усмихна странно.
— А. Имаш предвид замъка. Да, някои от промените стават точно тук. Но ти все още не разбираш.
Гутулф се бореше да сдържи гнева си.
— Помогни ми да разбера тогава. Кажи ми какво правите!
Кралят поклати глава.
— Не би могъл да го разбереш… не сега, не и по този начин. — Той отново се облегна назад, лицето му още веднъж се плъзна в сенките и огромната зъбата глава сякаш стана неговата. Последва тягостна тишина. Гутулф се вслушваше в безрадостното грачене на гарваните в двора.
— Ела до мен, приятелю — каза най-после Елиас, бавно и студено. И издърпа дългия двуръчен меч от ножницата. Металът блестеше в черно и гърчещо се сиво като пъстрия корем на някакво древно влечуго. Гарваните внезапно замълчаха. Кралят повтори. — Ела.
Графът на Утаниат не можеше да откъсне очи от меча. В залата сякаш притъмня; самият меч като че ли грееше без светлина, правеше дори въздуха тежък като камък.
— Ще ме убиеш ли, Елиас? — Гутулф изрече всяка дума с усилие. — Ще спестиш ли неприятностите на Приратес?
— Докосни меча, Гутулф — каза Елиас. Очите му като че ли блестяха все по-ярко в полумрака. — Ела и докосни меча. Тогава ще разбереш.
— Не — каза отпаднало Гутулф, докато ужасено наблюдаваше как ръката му се движи напред, все едно по своя собствена воля. — Не искам да докосвам това прокълнато нещо… — Ръката му се поклащаше над страховитото блещукащо острие.
— Прокълнато нещо? — изсмя се Елиас; гласът му звучеше някак отдалеч. Той се наведе и хвана ръката на приятеля си, нежен като любовник. — Не разбра ли вече? Знаеш ли как се казва?
Гутулф видя как пръстите му бавно се допират до меча. Убийствен студ пропълзя по ръката му, безброй ледени иглички прободоха плътта му. А след студа идваше огнена чернота. Гласът на Елиас проехтя някъде от далечината:
— Джингизу е името му… — каза кралят. — Името му е Печал…
И по средата на ужасяващата мъгла, която обвиваше сърцето му, през одеялото от скреж, което го покри, а после влезе в очите, ушите и устата му, Гутулф усети ужасяващата победна песен на меча. Тя трептеше през него, тихичко отначало, но постоянно се засилваше — ужасна, мощна музика, която погълна всичко, тъмно победна мелодия, която погълна цялата песен на душата му. Печал пееше в него, печал, която го изпълваше. Той чу Печал да вика с неговия глас, като че ли той се бе превърнал в меча или пък мечът някак си се бе превърнал в него. Печал беше жив и търсеше нещо. Гутулф също търсеше, погълнат от странната мелодия. Двамата с меча бяха едно цяло.
Печал търсеше братята си.
И ги откри.
Две блестящи остриета — точно отвъд досега му. Гутулф жадуваше да е с тях, да присъедини гордата си мелодия към тяхната, така че заедно да създадат още по-велика музика. Копнееше — безкръвно и безтоплинно желание, като пукната камбана, която се напъва да бие, като магнит, който болезнено желае истинския север. Те бяха три еднакви, той и другите два меча, три песни, подобни на които не бе чувал никой — но всеки бе непълен без другарите си. Той се протегна към братята си, за да ги докосне, но те бяха твърде далеч. Колкото и да се напъваше, Гутулф не можеше да ги докара по-близо, нито можеше да се присъедини към тях.
Най-после крехкото равновесие се разпадна и той полетя надолу в безкрайното небитие: падаше, падаше, падаше…
Бавно той отново дойде на себе си — Гутулф, човек, роден от жена, — но все още пропадаше през тъмнина. Беше ужасен.
