„Горкият Вълк?“ Те да не си мислеха, че е мъртъв? Гутулф се напрегна, но пак не можа да се раздвижи. Да не го бяха занесли в някаква стая със завеси, в която да чака погребението си?
Изведнъж му дойде ужасяваща мисъл. Може би наистина бе мъртъв — тъй като кой, в края на краищата, се бе връщал, за да разкаже на какво прилича смъртта? Само Усирис, а той беше Божият син. О, милостиви Ейдон, щеше ли да му се наложи да стои приклещен в тялото си като затворник в забравена килия, дори и като го полагаха в червивата земя? В гърлото му се надигна писък. Щеше ли да бъде като в съня, когато бе докоснал меча? Бог да го спаси. Милостиви Ейдон…
— Тръгвам, Елиас. Ще я намеря, дори и ако трябва да разбия стените на помещенията за прислугата на прах и да одера кожата на всяка камериерка. — Приратес говореше с някакво доволство, като че ли ароматът на тази мисъл бе хубав като вино. — Ще се погрижа да има наказани.
— Но сигурно ти трябва почивка — меко каза Елиас, като че ли говореше на непослушно дете. — Раната ти…
— Болката, която причинявам на управителката на камериерките, ще отнеме собствената ми болка — отвърна алхимикът. — Добре съм. Станал съм силен, Елиас. Необходимо е нещо повече от един удар с нож, за да ме ликвидира.
— А, да. — Гласът на краля бе безчувствен. — Добре. Това е добре.
Гутулф чу ботушите на Приратес да тропат по плочките на пода.
Нямаше звук от отваряне и затваряне на врата, но още капки намокриха лицето на графа. Студени капки.
— Е… ли… ас — най-накрая успя да каже той.
— Гутулф! — каза кралят малко изненадано. — Ти си жив?
— К… къде…?
— Какво къде?
— … съм?
— На балкона, където ти се случи… нещастието.
Как бе възможно? Не беше ли сутрин, когато гледаха сбора на Еркинската стража? Да не би да бе лежал тук безжизнен до вечерта? Защо не го бяха преместили на по-удобно място?
— … но той е прав, разбираш ли? — казваше Елиас. — Ти наистина не трябваше да се намесваш. Какво си мислеше, че правиш? — Странният звънтящ звук в гласа му започваше да утихва. — Беше много глупаво. Казах ти да стоиш настрана от свещеника, нали?
— Не… виждам… — най-после успя да вмъкне Гутулф.
— Не се изненадвам — спокойно каза Елиас. — Лицето ти е зле изгорено, особено около очите. Наистина изглеждат много зле. Бях убеден, че си мъртъв… но ти не си. — Гласът на краля бе далечен. — Жалко е, стари другарю, но аз ти казах да се пазиш от Приратес.
— Сляп? — каза Гутулф прегракнало, гърлото му бе притиснато в болезнен спазъм. — Сляп?!
Стържещият му вой се надигна, заотскача от стените, изглеждаше така, сякаш пищят сто Гутулфовци. И докато сърцето на графа се късаше от мъка, кралят го потупваше по главата, като че ли успокояваше старо куче.
Речната долина очакваше прииждащата буря. Мразовитият въздух се затопли и стана тежък. Стефлод шумеше неспокойно и небето беше натежало от черни облаци. Пътниците говореха тихо, като че ли минаваха покрай някакъв огромен спящ звяр, който можеха да събудят.
Хотвиг и хората му се бяха върнали при останалата част от групата си, която общо, мъже, жени и деца, наброяваше осемдесет души. Кланът на Хотвиг се движеше толкова бързо, колкото можеше, но поради фургоните скоростта им не можеше да се сравнява с тази на групата на Джосуа.
— Удивен съм, че хората ти са се откъснали от корените си, за да ни последват сред тази непозната и опасна пустош — каза Джосуа, когато се разделяха.
Хотвиг се ухили и се видя дупката в зъбите му, получена при някое сбиване в миналото.
— Да се откъснат от корените си ли? За хората от клана на Жребеца няма такава фраза. Нашите корени са в нашите фургони и нашите седла.
— Но определено хората от клана ти се тревожат, че навлизат в такива странни земи, не е ли така?
За миг по лицето на тритинга мина тревога, но после бързо се смени с презрителна усмивка.
— Забравяш, принц Джосуа, че те са ми роднини. Аз им казах: „Ако живеещите сред камъни могат да яздят тук без страх, ще се уплашат ли свободните тритинги?“ Те ме следват. — Той подръпна брадата си и отново се усмихна. — Освен това си струва да поемем някои рискове, за да се измъкнем от водачеството на Фиколмий.
— И сте сигурни, че той няма да ви преследва?
Хотвиг поклати глава.
— Както ти казах снощи, пограничният тан загуби престиж заради теб. Както и да е, нашите кланове често се разделят на по-малки групи. Ние сме тритинги и това е наше право. Последното, което Фиколмий може да направи, е да се опита да задържи нас, малцината, да не напуснем по-големия клан. Това извън всякакво съмнение би доказало, че изпуска всички юзди.
