Елиас, който се взираше в сборището долу, като че ли не ги слушаше. Потърка разсеяно желязната корона на челото си, като че ли тя му причиняваше някакво неудобство, и Гутулф си помисли, че кожата на краля е бледа и той изглежда болнав.
— Странни дни — каза Елиас, сякаш на самия себе си. — Странни дни…
— Странни дни, наистина — съгласи се Гутулф. — Свещенико, чувам, че си бил в Санселан в нощта на убийството на лектора.
Приратес кимна и каза сериозно:
— Лошо. Някакъв култ на луди еретици. Надявам се, че Велигис, новият лектор, скоро ще го изкорени.
— Ранесин ще липсва на хората — бавно каза Гутулф. — Той беше известен и уважаван човек дори и сред онези, които не приемат Истинската вяра.
— Да, той беше велик човек — отвърна Приратес. Черните му очи проблеснаха, когато погледна крадешком към краля. Елиас все още се взираше надолу, но като че ли някаква болка разкриви бледите му черти. Червеният свещеник повтори: — Много велик човек.
— Моят народ не изглежда щастлив — промърмори кралят и се наведе над каменния парапет. Ножницата на дългия му меч се отърка в камъка и Гутулф потрепери. Тези сънища, които го преследваха, сънищата за този противен меч и двете му оръжия-братя!
Приратес пристъпи към краля и графът на Утаниат се отдръпна — не желаеше да докосва дори и плаща на алхимика. Докато се обръщаше, видя някакво размазано движение от коридора — развени завеси, едно бледо лице, проблясък на метал. Миг по-късно в двора отекна виещ писък.
— Убиец!
Приратес залитна, между раменете му стърчеше дръжка на нож.
Следващият миг отмина с ужасяваща бавнота: отпадналостта в движенията на Гутулф и бавното, обречено течение на мислите му го накараха да си помисли, че и той, и другите на балкона са потопени в задушаваща лепкава кал. Алхимикът се обърна, за да погледне нападателката си — облещена старица, която бе паднала на пода. Устните на Приратес се отдръпнаха и оголиха зъбите му в ужасна, подобна на кучешка усмивка на болка и бяс. Голият му юмрук се вдигна във въздуха и около него започна да трепти някакъв странен сиво-жълт блясък. Дим започна да се процежда между пръстите му и около ножа, забит в гърба му; за миг като че ли самото небе помръкна. Елиас също се бе обърнал, зяпналата му от изненада уста приличаше на черна дупка, очите му бяха изцъклени от панически ужас — Гутулф никога не си бе представял, че може да види страх на лицето на краля. Жената на пода драскаше по каменните плочки така, сякаш плуваше в някаква гъста течност; мъчеше се да изпълзи по-далеч от свещеника.
Черните очи на Приратес изглеждаха така, сякаш бяха потънали в главата му. Той приличаше на злобен, облечен в червено скелет, изправен над старицата; костеливата му ръка гореше в бяло.
Гутулф така и не разбра какво го подтикна към следващото му действие. Някой от простолюдието бе нападнал съветника на краля, а графът на Утаниат бе Ръката на краля… и въпреки това той изведнъж се хвърли напред. Виковете на тълпата, бурята, собственото му сърце, всичко се сля в един-единствен гърмящ пулс. Гутулф се вкопчи в Приратес. Кльощавото тяло на свещеника бе твърдо като желязо под ръцете му. Главата на Приратес се завъртя агонизиращо бавно. Очите му прогориха очите на Гутулф и графът се почувства така, сякаш внезапно го измъкнаха от тялото му и го захвърлиха надолу в някаква тъмна дупка. Имаше проблясък на огън и удар от невероятна горещина, като че ли бе паднал в някоя от ковашките пещи под огромния замък. После виещата тъмнина го отнесе.
Когато се събуди, цареше мрак. Цялото му тяло като че ли бе изтъкано от глуха болка. Капки влага падаха върху лицето му, в ноздрите го удари мирис на мокър камък.
— Аз дори не я видях — казваше един глас. Миг по-късно Гутулф го разпозна като този на краля, въпреки че в него имаше някакъв лек звънтящ призвук, който не бе забелязвал преди. — В името на Божията глава, като си помисля, че съм станал толкова бавен и замислен… — В смеха на краля се долавяше нотка на страх. — Бях сигурен, че иска да убие мен.
Гутулф се опита да му отговори, но откри, че не може да отвори уста. Беше тъмно, толкова тъмно, че не можеше да види краля. Зачуди се дали не са го пренесли в стаята му, както и колко дълго е бил в безсъзнание.
— Аз я видях — простърга гласът на Приратес. В него също имаше звънтящ призвук. — Може и да успя да ми се изплъзне, но в името на Черния Еон, тази търкаща подове кучка ще си плати.
Гутулф, който все още се мъчеше да отвори уста, много се учуди, че Приратес изобщо може да говори, камо ли да стои прав, докато той, графът на Утаниат, лежеше на земята.
— Сега ще трябва да чакам Фенгболд да се върне, за да мога да изпратя Еркинската стража… или може би да ги води някой от по-младите феодали? — Кралят въздъхна уморено. — Горкият Вълк. — В странно мелодичния му глас като че ли нямаше много съжаление.
— Той не трябваше да ме докосва — презрително каза Приратес. — Намеси се и онази мърла избяга. Може да е бил в съюз с нея.
— Не, не, не мисля така. Той винаги ми е бил верен. Винаги.
