— Отец Диниван? — попита тя невярващо. — Вие ли сте?
— Принцеса Мириамел! — отвърна той щастливо. — Ето ви и вас! Толкова се радвам. — Широката му топла усмивка го правеше да прилича на младо момче, макар къдравата коса около слепоочията му да бе започнала да побелява. Той й се поклони, после се изправи, за да я огледа. — Не бих могъл да ви позная от по-далеч. Казаха ми, че пътувате облечена като момче… доста убедително. А и сте си боядисали косата черна.
Умът на Мириамел бе развихрен, но като че ли някаква огромна тежест се бе вдигнала от духа й. От всички, които бяха посещавали домовете на баща й в Меремунд и Хейхолт, Диниван бе един от малкото истински приятели, които й даваха истината там, където други предлагаха само ласкателства, които й носеха едновременно клюки от далечни земи и добри съвети. Отец Диниван беше главен секретар на лектор Ранесин, началника на Майката Църква, но винаги бе толкова скромен и учтив, че Мириамел често трябваше да си припомня високото му положение.
— Но… какво правите тук? — най-после успя да попита тя. — Дошли сте за… за какво? Да ме спасите от търговците на роби?
Диниван се разсмя:
— Но аз съм търговецът на роби, принцесо! — Той се опита да си придаде по-сериозно изражение, но доста неуспешно. — „Търговци на роби“… Благословени Усирис, какво ви е казал Стреаве? Е, за това ще има време по-късно. — Той се обърна към похитителите на Мириамел и вдигна един пергамент с червено „С“ накрая. — Вие двамата. Ето печата на господаря ви. Може да се връщате и да предадете на графа моите благодарности.
Ленти изследва печата внимателно. Изглеждаше разтревожен.
— Е? — каза нетърпеливо свещеникът. — Да не би нещо да не е наред?
— Там има килпа — обясни скръбно Ленти.
— Навсякъде има килпа в тези зли времена — отвърна Диниван, а после се усмихна благо. — Но още е пладне, а вие, като ви гледам, сте силни. Мисля, че няма много неща, от които да се страхувате. Въоръжени ли сте?
Слугата на Стреаве се изпъна, погледна високомерно свещеника и каза неприветливо:
— Имам нож.
— Охе, во стето — обади се приятелят му на пердруински.
— Е, тогава сигурен съм, че няма да имате проблеми — каза Диниван. — Ейдон да ви пази. — Той направи знака на Дървото към тях, после им обърна гръб и заговори на Мириамел: — Да вървим. Ще останем тук тази нощ, но след това трябва да бързаме. Пътят до Санселан Ейдонитис е цели два дни, че и повече, а там лектор Ранесин с нетърпение очаква да чуе новините ви.
— Лекторът? — изненадано възкликна тя. — Какво общо има той с това?
Диниван вдигна ръка да я спре и погледна Кадрах, който лежеше по очи.
— Скоро ще поговорим за това, както и за много други неща. Изглежда, че Стреаве ви е казал дори по-малко, отколкото аз на него… не, че съм изненадан. Той е хитра лисица… — Очите на свещеника се присвиха. — Какво му е на спътника ви? Нали това е спътникът ви, не съм сбъркал? Стреаве съобщи, че с вас пътувал някакъв монах.
— Той почти се удави — хладно отвърна Мириамел. — Бутнах го през борда.
Дебелите вежди на Диниван подскочиха.
— Така ли? Бедният човечец! Е, тогава ваше ейдонитско задължение е да помогнете да го вдигнем на крака… освен ако вие, приятели, не бихте искали да се присъедините… — Той се обърна към двамата слуги, които вече газеха към лодката.
— Не можем — бе безизразната реплика на Ленти. — Трябва да се върнем преди мръкване.
— И аз така си помислих. Е, нали Усирис ни товари от любов. — Диниван се наведе и хвана Кадрах под мишниците. Расото се обтегна на широкия му мускулест гръб. — Хайде, принцесо… — започна той, но спря, когато монахът изстена, вгледа се в лицето му и се намръщи.
— Но това е… това е Падреик — тихо каза Диниван.
— И вие ли?! — избухна Мириамел. — Какво е направил този идиот? Да не е изпратил викачи във всички градове?
Диниван все още се вглеждаше слисано в лицето на Кадрах.
— Какво?
— Стреаве също го познаваше… всъщност точно Кадрах ме продаде на графа! Значи той е казал и на вас за заминаването ми от Наглимунд?
— Не, принцесо, не! — Свещеникът поклати глава. — Едва сега разбирам, че той е с вас. Не съм го виждал от години. — Той инстинктивно направи знака на Дървото. — Честно да си кажа, мислех, че е мъртъв.
— Усирис по време на страданията си! — изруга Мириамел. — Няма ли някой да ми каже какво все пак става?!
— Трябва да отидем под покрив, а и да сме насаме. Кулата на фара е наша за тази нощ. — Той посочи каменната кула на носа на запад от тях. — Но няма да е лесно да го отнесем там, щом не може да ходи.
— Ще ходи той — сърдито се закани Мириамел и се наведе да помогне да изправят мънкащия Кадрах на крака.
