Привечер демоните предприеха последната атака. Този път се събраха накуп и се врязаха в редиците на елфите с цялата си неимоверна мощ. Изсипаха се като порой — черна, страховита маса, която не разчиташе на никакви бойни тактики, а единствено на собствената си грамада. Елфите ги посрещнаха с изтеглени мечове и лъснали копия, но демоните направо минаха през тях. Сега вече бяха неудържими. Прегазиха собствените си мъртви и се втурнаха нагоре по склона, но изведнъж най-ненадейно се обърнаха и се понесоха обратно.
Елфите ги проследиха с невярващ поглед, докато и последният от нападателите се скри зад хълмовете. Не можеха да си обяснят какво се бе случило, какво бе накарало нашествениците през глава да хукнат обратно, но бяха щастливи, че всичко е свършило и се хвърляха в прегръдките си от радост, че са останали живи. Едва сега, когато най-после имаха време да се огледат, си дадоха сметка какво се бе разиграло през този ден. Земята бе плътно осеяна с трупове. Потръпнаха при мисълта, че животът не означаваше нищо за демоните, близостта на смъртта ги настървяваше и опияняваше. Досега не се бяха срещали с такъв противник…
Андер Елеседил успя да намери Кейл Пинданон и развълнувано го притисна до гърдите си. Цялата долина кънтеше от радостни възгласи. Конниците на Стий Джанс възбудено размахваха копията си.
Застанал настрани, единствен Аланон не взимаше участие във всеобщото веселие и замислено се взираше към хълмовете, зад които така неочаквано изчезнаха демоните. Питаше се защо дори след като бяха побягнали в безредие, все още нямаше и следа от техния предводител Дагда Мор.
Вечерта премина спокойно и над Бейн Дроу се спусна нощта. На сутринта елфите отново застанаха по местата си и зачакаха атаката на демоните, но до обяд нищо не се случи. Това вече започваше да им се струва странно, Андер потърси Аланон — може би друидът щеше да намери някакво обяснение. Откри го горе на скалите — по-замислен и мрачен от всякога, той все пак даде на Андер отговор на въпроса, който безпокоеше елфите:
— Аланон, изглеждаш някак особено… — смутено започна принцът.
— Не можеш да получиш нещо срещу нищо… — уморено се усмихна друидът. — На тоя свят всичко се заплаща, в това число и насилието, което си извършил над самия себе си…
— Искаш да кажеш, че ти… че това е заради магията?
— Точно така — кимна Аланон. — Магията черпи от жизнените сили на този, който я владее, изтощава енергията му и понякога е необходимо доста време, докато тази енергия се възстанови. И то — само отчасти, никога напълно, защото, както ти казах, нищо не идва даром…
Андер потръпна, усетил внезапен хлад.
— Значи ли това, че в един момент магическата ти сила ще свърши?
— Докато съм жив, това не може да се случи. Но тя може да отслабне, да намалее и постепенно да угасне, защото никой не е безсмъртен, дори и ние, друидите… Кажи сега, какво те води насам — смени той изведнъж темата.
— Искам да те питам знаеш ли защо демоните изведнъж преустановиха атаката? Друидът отмести поглед и тихо отвърна:
— Може би не са били достатъчно подготвени… Но пак ще дойдат, не се самоуспокоявайте. Те не си губят времето напразно и нищо не вършат току-така. Особено предводителят им — Дагда Мор… А това, че не се е появил досега, дори започва да ме притеснява.
— Защо, къде може да е според теб? — сбърчи вежди Андер.
— Където и да е, със сигурност замисля нещо. Добре би било да пратим разузнавачи на юг от Инисбор и да се опитаме да разберем какво се готвят да предприемат демоните…
Аланон помълча, зареял поглед в далечината, и изведнъж помоли с отпаднал, странно безжизнен глас: — А сега, принце, бих искал да остана насаме…
Андер се спусна надолу по склона, обзет от нерадостни мисли. Побърза да изпрати на юг разузнавачите и се занизаха часове на тревожно напрегнато очакване. Неизвестността измъчваше бойците и във въздуха витаеше униние. Над долината бяха надвиснали тъмни буреносни облаци.
Измина още един безкрайно дълъг ден, през който от демоните нямаше и следа.
Атаката започна към полунощ. Демоните нахлуха през Бейн Дроу като тъмен порой и постовете на елфите нямаха време да издадат нито звук. Зловещият черен рояк запълзя нагоре по склоновете на Кенсроу под прикритието на мрака. По време на хилядолетния си затвор демоните бяха свикнали с мрака и се ориентираха в него почти безпогрешно. Придвижваха се бързо, безшумно, възбудени от мисълта за предстоящата кървава сеч.
