Едва когато се нахвърлиха върху елфите, нададоха пронизителни дрезгави крясъци. Стреснатите в съня си бойци наскачаха, грабнаха оръжията си и веднага отвърнаха на удара, но вече бяха обкръжени от всички страни. Стонове и предсмъртни крясъци разцепиха нощта. Елфите се защитаваха отчаяно, но демоните бързо взеха надмощие. Сега елфите се сражаваха не на живот, а на смърт. Това щеше да е краят, ако не беше Аланон. Друидът, който наблюдаваше битката от възвишенията на Кенсроу, извади някакъв блестящ прах от кесията на кръста си и го разпръсна във въздуха. Ярко сребристобяло сияние озари небето над лутащите се в мрака елфи и разпръсна тъмнината, главното оръжие на демоните, които виждаха в нощта като котки.
Откъм редиците на демоните се надигна яростен оглушителен вой. Конниците на Стий Джанс използваха объркването им и се врязаха дълбоко в черната паплач. Те бяха останали по-малко от четиристотин, но подкараха обезумялата от ярост орда обратно към теснината Бейн Дроу. Конниците на елфите начело с белокосия Кейл Пинданон им се притекоха на помощ и също се вклиниха в редиците на демоните, като съвсем ги разпръснаха.
Но голяма част от демоните беше разкъсала защитната линия по склоновете на Кенсроу и сега се стичаше към долината Саранданон. На пътя им беше застанал единствено Аланон. Протегнал напред ръце, той изпращаше към тях синкав огън и те рухваха за миг изпепелени, но по петите им прииждаха все нови и нови. Накрая, за да ги спре, друидът издигна цяла стена от синкав пламък и земята под нозете на демоните завря. Никой вече не посмя да припари нататък.
Малко по-надолу, при Бейн Дроу, елфите и бойците на Стий Джанс също отчаяно се опитваха да спрат настъпващите към Саранданон демони. Във въздуха се носеше мирис на смърт. Конят на Кейл Пинданон се срути изведнъж, а старият воин се претърколи и се надигна замаян. Другарите му се спуснаха към него, но демоните се оказаха по-бързи. Те се нахвърлиха върху белокосия елф от всички страни, повалиха го на земята и се впиха в него с нокти и зъби.
В същия миг друга групичка демони се насочи към Андер Елеседил. Те разпръснаха гвардейците, които го пазеха, и наскачаха към него като котки. В отчаяния си опит да се защити принцът вдигна жезъла на Елкрис и нападателите му се разбягаха настръхнали, с яростни крясъци. Но Андер изведнъж се оказа сам, обкръжен от всички страни, откъснат от своите. Демоните бяха решени да се доберат до омразния им талисман с цената на всичко и само чакаха сгоден момент.
И тогава един огромен мъж, с набраздено от белези лице и оплискан с кръв, се втурна право към тях, размаха сабята си като обезумял и си проби път до Андер. Демоните се хвърлиха към него разлютени, но Стий Джанс отблъскваше атаките им като скала, докато другарите му не се притекоха па помощ също с извадени мечове. Групата конници със сиви плащове скри Андер от очите на демоните.
Всичко стана така светкавично бързо, че в първия миг принцът дори не можа да разбере какво се е случило. После видя Стий Джанс, който се носеше напред с развети коси, и изведнъж всичко му стана ясно. Волнонаемният корпус, една шепа хора в сравнение с кълчищата от демони, атакуваше. Косата му настръхна, но нямаше време да се чуди. Грабна юздите на един кон, останал без ездач, и се метна отгоре му. Увлечени от примера на водача си, елфите се втурнаха след него, сляха се с бойците на Стий Джанс и подгониха демоните пред себе си, като надаваха оглушителни бикове.
Устремът на волнонаемниците даде кураж на останалите бойци и докато се опомнят, демоните бяха изтикали от склоновете на Кенсроу и повлечени отново към теснината Бейн Дроу. Сега, съвзели се от първоначалния смут, елфите бяха неузнаваеми — решителни и неустрашими. В този момент демоните не само че бяха безсилни пред тях, но дори се видяха и принудени да отстъпят, за да избегнат собственото си унищожение. Побягнаха презглава и не след дълго черните им орляци се скриха зад северните хълмове.
Андер Елеседил седеше в палатката си, съблечен до кръста, а санитарите промиваха раните му. На края на силите си от болка и умора, принцът безмълвно изслушваше пратениците, които се изреждаха да му докладват за състоянието на армията и отделните защитни постове. Палатката се охраняваше от неколцина гвардейци с извадени мечове, а входът й бе осветен от запалени факли, така че и пиле не можеше да прехвръкне, без да бъде забелязано.
Принцът облече туниката си върху стегнатите превръзки и препаса меча си, когато изведнъж в палатката му нахлу Стий Джанс, задъхан с окървавено лице. Всички се втренчиха в него, а пратеникът, който в момента докладваше, замлъкна на средата на думата. Андер се приближи до червенокосия пълководец, стисна му ръката и направи знак да бъдат оставени насаме. Палатката се изпразни и двамата мъже срещнаха погледите си.
— На теб дължа спасението си, генерале — тихо каза принцът. — Не зная как да ти се отплатя…
— За каква отплата говориш, принце? — поклати глава Стий Джанс. — Аз съм войник и изпълних дълга си. Нищо повече.
