— Спокойно — усмихна се Уил. — Можем да си го позволим.
Амбърли изглеждаше така, сякаш беше готова да го удари, но се отказа от намерението си в последния момент и само въздъхна:
— А уж беше обещал да не ме държиш в неизвестност и да не действаш на своя глава… При циганите това за малко да ни коства живота! А тези хора са далеч по-опасни.
— Знам, знам, просто току-що ми хрумна нещо. Имай само малко търпение. Съгласна си, че не е зле да сложим нещо в устата си, нали?
Лицето на момичето изведнъж се стегна:
— Това място ме потиска, Уил. Мисля, че няма да мога да сложа и хапка в устата си. Бих предпочела вече да сме далеч оттук…
— Не мисли, че на мен тук ми е много забавно — сви рамене Уил. — Само че няма къде другаде да прекараме нощта… Шшшт, тя се връща!
Съдържателната се появи с две чинии, от които се вдигаше апетитна пара. Остави ги на масата и вече се готвеше да тръгне, когато Уил я спря.
— Чакайте малка Мислех си за крака ви. Може би все пак може да се направи нещо.
Тя го изгледа подозрително.
— Какво например?
— Ще се опитам да ви помогна. Може би ще намеря начин да спра болката…
— А на вас това какво ви влиза в работата? — присви очи жената.
— Ами това ми е работата — разпери ръце Уил. — Изкарвам си хляба.
— Хм. Значи искате пари.
— Може просто да направим сделка — вие ни нахранихте, аз ще се погрижа болката да спре. Какво ще кажете?
— Става.
— Я да видим сега! — Донесете ми една чаша чай и чист парцал.
Жената се затътри към кухнята. Амбърли поклати глава:
— Убеден ли си, че ще успееш?
— За всеки случай си довърши вечерята — подсмихна се Уил.
Съдържателната се върна, следвана от неколцина любопитни посетители. Уил прехапа устни. Това не влизаше в плановете му. Най-малко би желал да привлича излишно вниманието.
— Няма нужда от зяпачи — намръщи се той. — Тази работа изисква съсредоточаване. Не бихме ли могли да влезем някъде?
Съдържателната сви рамене и отключи съседната стая, в която имаше само една кръгла маса и шест стола. Тримата влязоха вътре.
— И какво сега? — попита жената.
Южнякът извади от кесията си някакво сухо листо, стри го между пръстите си и го пусна в чашата. Разбърка чая и го по даде на жената.
— Изпийте го! Няма страшно, само малко ще ви се доспи.
Тя се поколеба, после махна с ръка и изпи течността на един дъх. Уил взе от ръката й празната чаша, пусна вътре друго листо и го заля с бира от халбата си. Отново разбърка и изчака листото да се разтвори. Амбърли го наблюдаваше, прехапала устни.
— А сега вдигнете болния крак на този стол — нареди Уил и придърпа един от столовете. — И запретнете полата си.
Жената го наблюдаваше с ококорени от почуда очи, но послушно изпълняваше всичко. Кракът й беше отекъл, посинял от кръвоизливи и набразден от изпъкнали вени. Уил потопи парцала в течността и внимателно започна да я втрива в загрубялата кожа.
— Гъделичка! — изкикоти се жената.
Уил й се усмихна окуражително. Извали от кесията дълга сребърна игла. Жената на стола едва не подскочи.
— Това пък какво е?
— Нищо няма да усетите — увери я Уил. — Само лекичко убождане.
Той обгори на пламъка на свещта острието на иглата и го насочи към болния крак малко над коляното.
— Не мърдайте — предупреди той и иглата потъна в подпухналата плът като в масло. Жената стисна очи, а когато след малко ги отвори, Уил вече беше издърпал иглата.
— Готово! — заяви той, като се молеше да е успял. — Можете да направите няколко крачки.
Жената спусна крака си и оправи полата си, а в очите й за миг проблесна предишното недоверие. Пристъпи предпазливо, сякаш се боеше да не строши крака си, и изведнъж се ухили до ушите.
— Не ме боли! Изобщо не ме боли! Мили боже! Направо не е за вярване! Да не сте магьосник?!
— Такъв съм — засмя се Уил и изведнъж прехапа устни. По-добре да не го беше казвал. Амбьрли гневно го стрелна с поглед.
— Е, добре. Не знам как го направихте и не ме интересува. Важното е, че болката я няма! — радваше се жената.
— Не съм магьосник — побърза да уточни Уил, — но знам това-онова…
Жената не го слушаше. Тя бързаше да се похвали с излекувания си крак. Спусна се навън с думите:
— Тази вечер аз черпя!
Загледана след нея, Амбърли поклати глава:
— Ти наистина успя… как го направи?!
Той сви рамене:
— Не беше чак толкова трудно. Нали ще ставам Лечител. Въпросът е, че… облекчението е само… временно.
— Какво?! — изумено го изгледа Амбърли.
— Шшшт! — Уил сложи пръст на устните си. — За съжаление ефектът няма да е дълготраен. До сутринта страданието й ще се е възобновило.
— Тогава ти я излъга! — възкликна Амбърли. — Нали каза, че ще я излекуваш?!
— Казах само, че ще облекча болката й… — отвърна Уил. — И го направих. Мисля, че сделката беше честна. Ние получихме вечеря, а тя ще спи спокойно поне една нощ в живота си.
Амбърли само поклати глава укорително.
