Свиха в тясна странична уличка покрай някакви складове и конюшни. Усетили присъствието им, конете се раздвижиха неспокойно и зацвилиха.
Изведнъж от мрака изскочи някаква тъмна фигура и се насочи към тях, като размахваше ръце и надаваше пронизителни викове. Откъм съседните къщи прозвучаха в отговор възбудени възгласи. Уил и Амбърли се залутаха като подплашени птици. Хукнаха презглава, препънаха се в нещо и се проснаха по очи. Някой се стовари с цялата си тежест върху тях. Лъхна ги остър мирис на пот и на бъчва. Уил се вкопчи в схватка с ненадейния нападател, за да даде възможност на Амбърли да се отскубне. Непознатият бе як и жилав, но Уил успя да го повали по гръб и главата му издрънча по каменната настилка. Човекът глухо изохка и се изпружи на пътя, а двамата отново побягнаха, вече почти без да се обръщат назад. Преследвачите почти ги настигаха, някъде зад гърба им се чуваше тропот на крака и проблясваха фенери.
— Уил! — долетя до ушите му отчаяният вик на Амбърли в същия момент, в който се спъна в някакви поставени напряко на улицата дъски и полетя надолу. Последното, което усети, преди да изгуби съзнание, бе, че главата му сякаш щеше да се пръсне от острата болка.
След миг дойде на себе си и се опита да се изправи, като се олюляваше. Амбърли се спусна да го подкрепи. Той се облегна на рамото й и неуверено опипа главата си. Косата му лепнеше от кръв. Унасяше го, но трябваше да продължи да се движи. Усещаше, че Амбърли му говори нещо и се напрегна да разбере какво. Чувстваше се същински глупак. Как можа да допуснеш това, Уил Омсфорд, помисли си. Точно сега ли трябваше да ти се случи? Не можа ли да внимаваш малко повече?
Заклатушкаха се надолу по улицата, като се подпираха на стените и оградите. Напредваха бавно, мъчително, кръвта се стичаше по лицето на Уил и той се движеше, обгърнат в пурпурна мъгла, като се ядосваше сам на себе си.
Изведнъж долови изплашеното възклицание на Амбърли. Някакви фигури изскочиха на пътя им и го препречиха. После някой го вдигна и го понесе, а Амбърли сякаш потъна вдън земя. Уил чуваше само резки, възбудени гласове и виждаше танцуващи пламъчета на фенери. Натовариха го на някаква каруца и някой подпъхна възглавница под главата му, избърса и кръвта от лицето му с влажна кърпа.
С мъка отвори очи. Тези пъстри басмени завеси смътно му напомняха нещо, този звън на мъниста му беше познат… А този шал от ярка коприна можеше да принадлежи само на…
И тогава пред погледа му изплува едно лице, чиято искряща пъстра хубост го караше да затаява дъх. Една усмивка го докосна като в сън и до ушите му долетя нежният мамещ глас на Еретрия:
— Казах ти, че пак ще се срещнем, Уил Омсфорд.
В продължение на пет дни армията на елфите и нейните съюзници от Волнонаемния корпус отстъпваха на изток към Арбърлън през поля и гори, следвани по петите от демоните. Придвижваха се денонощно, нямаха време да отдъхнат, защото преследвачите им също не спираха. Демоните не чувстваха умора, нито глад — сили им даваше единствено омразата. Те препускаха като хрътки, надушили кървава следа, слепи и глухи за всичко, което би могло да ги отклони от целта им. Елфите, напротив, съсипани от умора и отчаяние, като че ли започваха да губят вяра в собствените си сили.
Андер Елеседил също усещаше първите признаци на страха. Мисълта за провала при Бен Дроу, който не съумя да предотврати, не му даваше мира. Толкова елфи бяха загинали напразно, а най-лошото тепърва предстоеше… Редиците им се топяха с всеки изминал ден и му се струваше, че до Арбърлън ще достигнат само една шепа оцелели. Търсеше вината за това най-вече в себе си, в собствената си неопитност и нерешителност, и се разкъсваше от самообвинения. Какъв главнокомандващ си ти, питаше се мрачно, щом гледаш как войниците ти мрат като мухи и нищо не можеш да направиш? Кой да се погрижи за спасението на собствената ти армия, ако не ти? Дори присъствието на Аланон, който го следваше като сянка, мълчалив и загадъчен, не го обнадеждаваше. Двамата яздеха един до друг, без да споделят страховете и опасенията си.
Най-отзад бяха конниците на Стий Джанс, огромния червенокос боец, превърнал се в жива легенда, който се бе държал достойно от първия миг на битката до самия й край. И сега той бранеше тила на отстъпващата армия, отвличаше с бързоподвижни отряди вниманието на врага, както при Бейн Дроу, и за кой ли път оставяше демоните с празни ръце, като ги довеждаше почти до лудост.
