Този доблестен мъж сякаш си играеше на котка и мишка със смъртта, предизвикваше с насмешка преследвачите си, които у всеки друг биха породили само ужас. Защото демоните, чиито пълчища напредваха към Арбърлън сега, нямаха почти нищо общо с призрачните черни твари от Бейн Дроу. Тези тук имаха мощни охранени туловища, а сред тях се срещаха и такива, чиито размери бяха направо чудовищни. Телата им бяха покрити с яки и лъскави като стомана люспи. Едни от тях можеха да те убият с един-единствен мощен замах, други — само с леко докосване, подобно на змийско пробождане. Едни бяха бавни и тромави, други се стрелкаха с бързината на вятъра. Едни протягаха дълги хищни пипала, други изобщо нямаха крайници и се плъзгаха като червеи. Имаше сред тях такива, които пиеха прясна кръв, и други, които се хранеха само с мърша. Имаше всякакви — смучещи, жилещи, огнедишащи… Изсипваха се на огромни рояци и сипеха смърт навсякъде, откъдето минеха. Земята на елфите почерня като овъглена.
Преследването продължаваше вече пето денонощие. Елфите и волнонаемниците се биеха рамо до рамо в отчаяното си усилие да спрат настъплението на врага, да отблъснат освирепелите настървени орди. Но всеки подобен опит би бил за тях последен, ако не беше неуловимият Стий Джанс. И въпреки това защитниците даваха все нови и нови жертви и с приближаването към Арбърлън редиците им все повече оредяваха.
Следобед на петия ден елфите най-после стигнаха бреговете на река Песноструйка и зърнаха в далечината кулите на Арбърлън. Но влязоха в града с тежка стъпка и наведени глави — бяха загубили една трета от армията си и още една трета техни другари беряха душа. От волнонаемниците пък бяха останали не повече от двеста бойци. А демоните всеки миг щяха да бъдат тук. Привечер над Арбърлън се струпаха тъмни облаци, довле-чени от вятъра, и скриха бледата луна. Във въздуха се носеше мирис на буря. Прозорците един след друг светваха и улиците опустяваха, огласяни само от стъпките на нощните патрули. Армията, в пълна бойна готовност, очакваше врага на източния бряг на река Песноструйка и по гористите склонове на Каролан.
Още със завръщането си Андер Елеседил свика всички министри и генерали в залата на Висшия съвет. Той се изправи пред събраните мъже, стиснал жезъла на Елкрис. Очите му бяха зачервени от безсъние, дрехите — опръскани с кал и кръв. Не бе имал време дори да се преоблече — сега всяка минута можеше да се окаже съдбоносна. С него в залата влязоха Ала-нон и Стий Джанс — бледите им сурови лица имаха израз на мрачна решителност.
При появата им останалите мъже станаха на крака като един и развълнувано зашепнаха. Най-после Емер Чиос удари с длан по масата и в залата се възцари тишина:
— Седнете! — нареди първият министър, който ръководеше заседанията в отсъствието на краля.
Андер изчака за момент събранието да утихне и пристъпи напред. Щеше да предложи за обсъждане нещо наистина важно и имаше нужда от подкрепата на Емер Чиос.
— Господин министре — учтиво се поклони, — разрешете ми да започна.
— Имате думата, принце — кимна Емер Чиос.
Андер започна някак неуверено, със съзнанието, че не притежава нито красноречието на брат си, нито убедителността на баща си. Описа премеждията, сполетели армията на елфите през последните няколко дни, съобщи за смъртта на Арион и раняването на краля, за провала при Бейн Дроу и понесените огромни загуби. Даде им най-подробна представа за противника, който имаха насреща си, без да преувеличава или подценява огромната опасност. Предупреди ги, че демоните са вече съвсем наблизо, твърдо решени да ги унищожат и… способни да го направят. Предстоеше им последната решителна схватка — боят щеше да бъде на живот и смърт.
Докато говореше, Андер наблюдаваше лицата на събраните мъже, за да прецени как посрещат думите му. Едва сега истински осъзна, че той е техният бъдещ крал и се надяваше между него и първите мъже на кралството да се установи разбирателство. Въпреки че нямаше да е лесно да го приемат — той толкова се различаваше от баща си, когото всички уважаваха, и от брат си, комуто всички се бяха възхищавали. Но баща му сега лежеше безпомощен, на края на силите си, и в състоянието му нямаше никакво подобрение. През цялото време Андер се беше надявал, че баща му ще се съвземе, но надеждата му лека-полека угасваше.
— Господа — завърши той речта си с равен глас, за да прикрие огромното си вълнение, — знам какво се очаква от мен като син на крал Ивънтайн. Ще застана начело на армията, въпреки че, Бог ми е свидетел, никога не съм се стремил към това. Знам, че можехте да разчитате на баща ми, но и аз ще се поста рая да оправдая доверието ви. За това обаче имам нужда от подкрепата ви и ви люля да ми подадете ръка.
Разбира се, те не бяха длъжни да го сторят, но и той не бе длъжен да търси одобрението им.
Престолът на елфите му се полагаше по право, но той чувстваше вътрешна необходимост да увери тези достойни мъже в собствената си добронамереност, да им даде да разберат, че и занапред ще се допитва до тях.
