— Е, добре — въздъхна Уил. — Всъщност, ако това ще те успокои, болката й наистина няма да изчезне съвсем, но поне ще намалее. Мисля, че и това е нещо. Един Лечител би ти казал, че състоянието на тази жена се дължи на живота, който води, на мизерията и покварата, сред които живее, а съгласи се, не е по силите ми да променя това. Но направих за нея, каквото можах…
— А ще й оставиш ли някакво лекарство за после?
Уил се усмихна и взе ръцете й в своите:
— Да, но предпочитам да го намери, когато нас вече ни няма…
Бурните възгласи откъм пивницата заглушиха думите му. Отвън кипеше буйна веселба. Помещението вече гъмжеше от народ. Всички се бяха стекли, привлечени от щедрите обещания на ханджийката. Тя черпеше наляво и надясно и със светнали очи демонстрираше излекувания си крак.
— Да изчезваме — прошепна Уил. — Сега е моментът.
Но не успяха да стигнат до вратата незабелязани. Зорките очи на ханджийката ги различиха в навалицата и в един момент всички глави се обърнаха към тях.
— Ей, вие двамата, ще пийнете ли по едно? — викна съдържателката и тупна Уил по рамото, като едва не го осакати.
— Не, благодаря — отвърна южнякът и направи отчаян опит да се усмихне. — Предпочитаме да поспим… Много път бихме и едва гледаме от умора…
— Глупостта, я се стегни! Останете да се повеселим, сега ви е паднало! Аз черпя!
— Умирам за сън… — прозя се Уил.
— Че как ще спите на тоя шум? — разпери ръце жената. — Ама ваша воля. Качете се горе в стая номер десет. Тя е в дъното и сигурно е малко по-тихо… Значи сега сме квит, а? — добави накрая.
— Напълно — увери я Уил.
— Ама че си загубен! — изсмя се жената. — Не си знаеш цената… Какво е една вечеря! Дори само това, че ще спя една нощ като хората, пак стига! Ще ти дам един безплатен съвет, момчето ми: ако не си по-хитър, доникъде няма да стигнеш!
Тя ги остави и тръгна към бара. Чакаше я работа. Тази вечер беше извадила късмет и трябваше да се възползва от положението.
— Хайде, сладури — извика. — Развържете кесиите. Черпнята свърши.
Сами в коридора на горния етаж, Уил и Амбърли се спогледаха.
— Е, все още ли ти е жал за нея? — поиска да знае Уил.
Момичето се усмихна и нищо не отговори.
Бяха прекарали няколко часа в сън, когато изведнъж някакво шумолене пред вратата ги стресна. Уил скочи и разтърка очи. Отвън се чуваха стъпки, тихи гласове и нечие задъхано дишане. Това не можеха да са демоните, но въпреки това сърцето му биеше до пръсване. Ключалката тихичко изскърца, сякаш някой се опитваше да провре нещо през нея. Амбърли седеше в леглото пребледняла, с разпуснати коси. Уил сложи пръст на устните си и прошепна:
— Не мърдай от тук…
После се промъкна до вратата. Резето беше спуснато и нямаше да я отворят лесно. Отвън долитаха неясни, откъслечни фрази:
— … По-полека, глупако… вдигни малко…
— Повдигнал съм го… ти се дръпни!
— Няма смисъл… Дай да й ударим едно рамо и готово…
— Да, ама ако наистина оня използва магия.
— Струва си риска… Дай да я разбием, ти казвам!
Гласовете продължиха да спорят, дрезгавият пиянски шепот ту заглъхваше, ту се извисяваше, примесен с цветисти ругатни. Доколкото Уил успя да прецени, отвън имаше поне десетима мъже, жалка и безразсъдна пасмина, на която пиянството даваше кураж. Слухът за тайнствения лечител тази нощ бе вървял от уста на уста, един го бе преиначил, друг — поразкрасил и така у мнозина се бе затвърдило убеждението, че странникът е пълен със злато. Уил се отдалечи от вратата на пръсти и се върна при Амбърли.
— Трябва да се измъкнем оттук — прошепна.
Бяха спали с дрехите и не губиха време за обличане. Нахлузиха само ботушите си и се спуснаха към прозореца. Той гледаше към покрива на някаква ниска постройка в задния двор.
— Готова ли си? — прошепна Уил и хвана ръката на Амбърли.
В този миг откъм вратата се чу трясък и някой изруга. Крадците вече губеха търпение и не след дълго щяха да нахлуят. Амбърли тупна долу. Уил скочи след нея и в същия миг вратата на стаята отхвръкна под напора на неколцина яки мъже с ниско спуснати качулки. Те се втурнаха към прозореца и се надвесиха надолу, но Уил и Амбърли вече тичаха през градината.
Преследвачите наскачаха след тях, готови на всичко, разярени от мисълта, че плячката им се изплъзва. Южнякът и момичето прескочиха градинския плет и хукнаха презглава накъдето им видят очите.
След малко, останали почти без дъх, се озоваха на главната улица, но виковете на преследвачите още кънтяха в ушите им. Градчето сякаш изведнъж се пробуди, светнаха прозорци, разнесоха се сърдити възгласи.
Уил и Амбърли се долепиха до една от дървените сгради и неуверено се спогледаха. Немислимо беше да продължат по главната улица. Оставаше им една-единствена възможност: да се отклонят към гората. Така щяха да се отърват от преследвачите си, но на какво ли щяха да налетят?
Придвижваха се безшумно, като се придържаха край стените и оградите. Не след дълго виковете заглъхнаха. Още малко и щяха да се измъкнат.
