Търпеливо изчака реакцията им, даваше си сметка, че им е необходимо време да осмислят чутото. Нали затова не остави Аланон да говори вместо него. Едно изказване на друида би прозвучало недвусмислено и категорично, не би оставило място за никакъв коментар, а тъкмо това искаше да избегне Андер. По този начин той им даваше възможност да се почувстват съпричастни — не просто пионки, на които всяко решение се налага отгоре, а истински съветници, на които един крал би могъл да се облегне.
Искаше от тях единствено да го приемат без предубеждения и да му дадат възможност да заслужи доверието им. Беше наясно, че по право му се полага само властта, уважението трябваше да спечели сам и това нямаше да стане изведнъж.
Пръв се изправи Емер Чиос. Погледът му пробяга по лицата на присъстващите и се спря на Андер.
— Принце — прогърмя гласът му, — всички тук добре ме познават и знаят, че не коленича пред никого, бил той и самият крал За мен волята на народа винаги е тежала повече и от най-строгата кралска заповед. Защото никой не може да ме убеди че е един-единствен човек с в състояние да отсъди по-мъдро от цял народ — И все пак — продължи той, като натъртваше всяка дума — на Ивънтайн Елеседил съм бил предан и се чувствах горд да му служа. Защото той е всичко това, което трябва да бъде един крал. Бих искал сега, в този труден момент, той да е сред нас, а не прикован на легло. Но уви… Синът му, Андер Елеседил, когото всички познаваме, застава на неговото място. Какво да ви кажа… Аз лично смятам, че в отсъствието на Ивънтайн Елеседил никой по-добре от Андер не би се справил със задълженията на един крал.
И той сложи ръка на сърцето си, което беше елфският знак за вярност. В настъпилото мълчание мъжете се надигнаха от местата си един след друг, всички с ръка на сърцето. Погледите им бяха вперени в принца. Сред тях бяха и командирите на войската — Елрон Тай, заел мястото на падналия Пинданон, Коболд — елегантният, висок капитан на Черната стража, и Керин — командир на личната кралска гвардия.
— Сега те ще те следват и в огъня, принце — прошепна в ухото му Аланон. Андер кимна. Почти му се искаше да не беше така. Отново насядаха, за да обсъдят защитата на Арбърлън.
Всъщност подготовката за нея беше започнала още преди две седмици. Емер Чиос, който отговаряше за защитата на града в отсъствието на краля, се бе погрижил за това и бе взел ред защитни мерки, които сега изложи пред Андер.
Достъп до града имаше от две страни — от изток, през долината Рей, и от запад, през долината Саранданон. Откъм север и откъм юг Арбърлън беше непристъпен заради планините, над които и пиле не можеше да прехвръкне. Аланон беше предупредил, че Забраната ще рухне при равнината Хоар. Това означаваше, че демоните по-скоро ще се движат на изток и ще трябва да минат през Саранданон. Така атаката ще дойде от запад.
А точно там защитата на елфите беше най-стабилна. Освен това имаше и две естествени прегради, които допълнително щяха да затруднят демоните. Първата беше река Песноструй-ка, дълбока и буйна точно на тона място. Втората беше възвишението Каролан, чиито назъбени скали бяха обрасли с храсти и буреняци, а елфите бяха завардили тесните пътечки. Река Песноструйка пък се пресичаше от едно-единствено мостче, което щеше да бъде незабавно разрушено. С настъпването на нощта елфите бяха запалили стотици факли на източния й бряг и предварително бяха поставили всевъзможни капани за неканените гости.
Но най-големи надежди елфите възлагаха на укреплението Елфич. Зад седемте бронирани врати в подножието на Каролан тръгваха седем вити каменни стълби, които стигаха чак до върха. Те се охраняваха денонощно от стражи, които зорко бдяха, скрити зад високите бойници, и смъртоносните им стрели бяха готови да пронижат всеки, дръзнал да нахлуе в свещения град на елфите. Стените на древната крепост бяха обрасли с бръшлян и лози и в мирно време тя беше любимо място за разходки на жителите на Арбърлън, но сега изглеждаше някак зловещо настръхнала, притихнала в очакване.
На самия връх Каролан не бяха издигната никакви допълнителни укрепления. Там се простираше гъстата гора, която плътно обграждаше Градината на Живота. Ако демоните успееха да стигнат дотук, шансовете на защитниците на Арбърлън ставаха нищожни. Оцелелите бойци вероятно щяха да се опитат да изтикат нашествениците надолу по склона, но ако и това се провалеше, щяха да бъдат принудени да отстъпят в долината Рен и там да проведат последната си битка… Чиос си пое дъх и продължи:
— Но ако те все пак заобиколят планините и ни нападнат от изток…
— Изключено — прекъсна го Аланон. — Нямат време за губене и те го знаят. Атаката ще дойде от запад.
— Има ли някакви други новини? — обърна се Андер към първия министър.
