— Приятел — неопределено махна с ръка Инеса Инокентевна. — То това приятел ли е? Навремето бяха много близки, цялото си свободно време прекарваха заедно, Юрочка вечно го водеше вкъщи да го нахраним, защото Славик беше от бедно семейство, постоянно беше гладен, макар че работеше в Градския комитет на комсомола. А сега се е надул и не се вясва, сякаш не са били никакви приятели. Аз и на врага си не бих пожелала такъв приятел.
— Но от къде знаете, че се е надул, щом не се вясва? Може съвсем да я е закъсал, да бедства или да се е пропил и просто да се стеснява. И това се случва. А може вече да е умрял.
— Да бе, как не, умрял! — Очите на Забелина сърдито заблестяха и аз неволно си спомних характеристиката, която й бе дал Шурик Вилков: „злобно бабе“. — Вече на два пъти съм го виждала по телевизията. Процъфтява Славка, голям началник е в някакво министерство… на икономиката ли, на финансите ли…
Какво пък, ще запомним Вячеслав Ситников от Градския комитет на комсомола. Близък приятел в средата на седемдесетте. Ако нещо е свързвало Забелин с Елена Шляхтина, Ситников може да знае за това.
А по-нататък снимките рязко намаляха и на тях се виждаха предимно Инеса Инокентевна със съпруга си и внуците.
— Това е, след като Юрочка и Ира получиха апартамент и се преместиха — поясни Забелина. — Разбира се, не ми взеха старите снимки, оставиха ги тук, но вече не ни носеха новите, пазеха си ги вкъщи. Ето, подаряваха ни само снимки на внуците.
Хм… Как го каза тя? „Оставиха ги тук“. Значи се намирам в същото жилище, в което е минала младостта на Юрий Забелин, в което той е довел младата си съпруга и което е напуснал, когато двамата са получили нов апартамент. Интересно, как са го получили? Чакали ли са ред? Нещо се съмнявах. Доколкото успях да се огледам, тук имаше достатъчно място — три стаи, прилична квадратура, така че младите Забелини може да са били поставени в списъка на чакащите едва когато се е появило дете, но и това е съмнително. При две стаи — да, можело е, с доста силни връзки, но при три — едва ли. Две съпружески двойки и едно дете в три стаи е било съвършено нормално за онези времена. Но даже да са успели след раждането на сина и внука да се намърдат в списъка на чакащите за подобряване на жилищните условия, щяха да стоят в него десетина години, та дори петнайсет. Добре си представям системата на получаване и разпределяне на жилищата в годините на съветската власт, защото, както вече съм споменавал, работя в жилищния сектор, тоест с хора, които живеят в конкретен апартамент, а всеки апартамент си има история, която ми е добре известна.
— А кой получи апартамент — Юрий или Ирина?
— Ама разбира се, че Юрочка! Какво можеше да получи Ира? Младши икономист в планов отдел на някакво жалко заводче. Смешна работа! За изключителни успехи в работата дадоха апартамент на Юрочка — гордо заяви Забелина.
Доколкото съм информиран, в нашето родно министерство за изключителни успехи в работата са давали апартаменти без ред само на генерали, и то не за успехи, а защото са били генерали. И после, формулировката „без ред“ означаваше, че опашка все пак е имало, тоест Забелин се е изхитрил някак да се вреди на нея. Как? Може би с помощта на същата тази голяма клечка, която е тикала неговата служебна кариера в нужната посока?
Трябваше да намеря някаква деликатна форма, за да облека в нея въпроса, който смятах да задам на Инеса Инокентевна, без да обидя старицата, ревностно бранеща репутацията на сина си.
— Вашият син има толкова грамоти, поощрения, ето, дори апартамент са му дали за добра работа — казах замислено. — Сигурно ръководството много го е обичало — и служебното, и партийното, нали? Добрите служители винаги са обичани.
Ето, ето сега тя трябва да каже, че Юрочка е бил покровителстван от… или подпомаган от… или много е бил обичан и ценен от… и да назове някоя висока длъжност…
Но не. Забелина не каза нищо такова. Тя само ме погледна печално и леко учудено.
— Прав сте — каза тя тихо, — добрите служители трябва да бъдат обичани и ценени. Юрочка направи блестяща кариера, защото беше достоен за своите длъжности.
Тя отново се разплака и аз разбрах, че повече няма да науча нищо съществено. Но не забравих да поискам снимката на младия Юрий Забелин.
Още същата вечер се самопоканих у Мая Виталевна и й показах снимката. Тя я гледа дълго и втренчено и накрая с тежка въздишка ми я върна.
— Не си спомням — уморено изрече тя, свали очилата си за четене, прикрепени към синджирче, и си сложи другите, за късогледство. — Гледам това лице и не мога да кажа виждала ли съм го някога или не. Дори приблизително не си спомням онзи човек: блондин ли беше или брюнет, слаб или пълен, висок или нисък.
— Но той определено е влизал във вашия апартамент, когато са убили колекционера. Били са двама: единият е бил участъковият милиционер, а другият — ето този, от управлението.
— Не — поклати глава тя, — не помня. Спомням си самата ситуация, но лицата… Не.
Пълен провал.
