Аз за никъде не бързах и слушах внимателно. До тук Забелина не беше казала нищо интересно и ценно, явно щеше да се наложи да задавам въпроси, но и през ум не ми минаваше да я прекъсвам. Нека се изприкаже, нека се порадва на чуждото внимание към живота й, тогава ще стане много по-леко да се разговаря с нея. Тя непременно ще отговори на въпросите ми — дори ако й се сторят неприятни, ще отговори просто от благодарност, задето съм я слушал търпеливо и със съчувствие.
Когато разказът й стигна до мястото какъв чудесен и верен съпруг е бил Юрий Петрович, аз се намесих с първия си въпрос:
— Значи вашата снаха — Ирина, никога не е вдигала на съпруга си скандали от ревност?
Разбира се, можех направо да попитам изневерявал ли е Юрий на жена си, но това щеше да прозвучи грубо, сякаш го подозирам в нещо неблагочестиво, а така излизаше, че по-скоро съм склонен да вярвам в лошия нрав на жена му. Когато разговаря с майка, току-що изгубила сина си, и то толкова възрастна, човек трябва да си подбира изразите.
— Ира ли? О, тя беше ужасно ревнива, просто ужасно. И сега си е такава. Но Юрочка никога не й е давал повод. Тя постоянно вдигаше скандали, но винаги сама си измисляше поводите. Юрочка никога не би си позволил някакви волности.
Е, че как иначе — синът е ангел, снахата — глупачка. Типична картинка. Интересно, ако някой ден се оженя, дали и с маминка ще е същото? Подозирам, че ще бъде точно така.
— Разбирам за какво говорите — закимах аз умно, — защото Юрий е работил по престъпления, извършени от непълнолетни, а аз много добре знам как става. Хванеш младо момиче в провинение, поработиш с него, обясниш му, посочиш му правия път, откъснеш го от лошата компания, то ти е благодарно — и не щеш ли, влюбило се в теб до уши и те преследва, и ти се обажда вкъщи по телефона, и те причаква на входа. Ако си поговориш с девойчето строго и прямо, може да се обиди и да извърши разни глупости просто за да те ядоса. И трябва някак да се измъкваш. А на нашите съпруги това невинаги се харесва. Нали?
— Точно така е. Именно така се случваше често и с Юрочка, а Ира не искаше да го разбере и му правеше сцени. Само да поздрави или просто да кимне на младо момиче на улицата или в киното, Ира започваше бясно да ревнува, да разпитва коя е тази и какво иска, сърдеше се и по няколко дни не говореше на Юра. Просто не си представям как го е понасял той!
— Сигурно вие и съпругът ви сте му били силна подкрепа — предположих аз лицемерно. — Защото е много важно да се разбираш с родителите си, когато имаш дрязги със съпругата. Винаги имаш с кого да поговориш, кому да се оплачеш, кой да ти съчувства. Та това е непоносимо: да живееш с жена, която не ти говори! И мълчи по цели дни. А щом край теб са любящите родители, ти е много по-леко, има на кого да си излееш душата. Съгласна ли сте?
Има си хас да не беше съгласна! Тя бе съгласна до такава степен, че веднага започна да ми демонстрира колко силно Юрочка се доверявал на майка си, колко разчитал на нейната съчувстваща душа, за да сподели проблеми, които не можел да разкрие пред своята елементарна и ревнива съпруга. И ето че се появиха разкази за разни Светочки, Женечки и Риточки — толкова мили момичета, с които Юрочка дружал платонично, но бил принуден да крие тези приятелства от Ира и постоянно молел майка си да му бъде „параван“. Аз непрекъснато очаквах в разказите да се мерне поне една Леночка, но така и не дочаках. Трябваше аз да я подтикна.
— Сигурно Юрий е бил много притеснен, когато се е случило нещастието с Леночка? Нали са били приятели…
Втурнах се напосоки, надявайки се на късмета си.
— С Леночка ли? Нещастие? — Редките старчески вежди се повдигнаха. — Какво имате предвид?
— Говоря за Леночка Шляхтина. Сигурно си спомняте, Юрий Петрович е имал такава позната. Елена Шляхтина, работела е в сладкарската фабрика. Наистина ли не си спомняте?
— Не — твърдо отговори Забелина. — Не се сещам за никаква Леночка. Как, казахте, е фамилното й име?
— Шляхтина.
— Не — повтори тя още по-категорично. — А какво се е случило с нея? Споменахте за нещастие.
— Тя се е самоубила, хвърлила се е от покрива на шестнайсететажен блок.
— Какъв ужас! И защо? Сигурно от любов?
— Не знам — свих рамене аз. — Това е било отдавна, през седемдесет и шеста година. Мислех, че може би вие знаете защо е постъпила така.
— От къде ще знам аз?
— Надявах се Юрий да ви е разказвал.
— Защо е трябвало да ми разказва? Защо изобщо смятате, че той се е познавал с нея?
